Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Няма описание.
Автор: viva1122 Категория: Други
Прочетен: 65504 Постинги: 98 Коментари: 242
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>
 Венета Рашева — Ботева, съпругата на Христо Ботев

    Една част от спомените и отношението на българските управници в лицето на Народното събрание и „благодарността ” към семейството на героя Христо Ботев.

    Има противоречиви спомени и мнения, тъмни петна и мълчание за самата му смърт, но това не променя факта, че е дошъл с най-чисти намерения и желание да помогне на „възстаналия народ” и родината си, както са го уверявали от България и в крайна сметка е намерил единствено един заспал народ и своята гибел.

  ............

Венета Стоянова Минчева Визирева е родена в Търново в 1847 година. Точната дата на раждането й не е засвидетелствувана от някакъв документ; приема се тази, която е отбелязана на плочата на гроба й в Търново-1847 г.

Скрити за нас остават запознаването на Венета с Ботев и първите им срещи. На мене, малката ѝ внучка, по-късно девойка, тя не е разказвала за това, не е откривала първите си сърдечни трепети по него и пред никого от близките си. И тя, като всяка жена, до смъртта си е пазила някои спомени, които не е споделяла с никого, за да не наруши обаянието от тях и да не подхранва чуждото любопитство към съкровени за нея чувства и изживявания в младостта ѝ. Запознанството им е станало, когато Ботев е бил учител в българското училище в Букурещ. Предава се по различни спомени, някои с претенция за разказани от нея, че на един празник, когато владиката по обичай след църковната служба приемал гости от българската колония в Букурещ, дошъл и Ботев. В този ден и самата Венета, пременена, поднасяла сладко и кафе на гостите. В един момент погледите им се срещнали и пламенният поглед на Ботев към нея решил съдбата им. Или, според други, че когато тя минавала край печатницата на Каравелов, Ботев, който седял с другари пред нея, се заглеждал у владишката сестриница и че един ден я настигнал, обяснил ѝ се и оттогава започнала сърдечната им връзка. Но във всички подобни сведения — различни, неточни или със свободни притурки, единодушно се подчертава взаимната любов на Ботев и Венета още от първите им срещи. Тя не отслабва, а се усилва още повече през време на краткия им семеен живот и отеква все така дълбока и пламенна в писмото на Ботев от „Радецки”.
От всички съвременници се знае, че Ботев е давал душата си за хъшовете, че с тях е поделял всяка пара, че бил готов да гладува и да даде залъка от устата си, стига да може поне с малко да задоволи нуждите и глада им. Поддръжник на тактиката за помощ на въстанието с чети и отвън, той скъпи всеки български емигрант, който при даден знак е бил готов да тръгне за родината и да пролее кръвта си за нея.
Ботев не е останал безразличен към младата жена, споделя любовта ѝ, отвръща на чувствата ѝ с нежност. Когато тя разбира теглото на хъшовете, за които той непрестанно мисли и говори, започва скрито от владиката да носи за тях нещо за ядене или чорапи, ризи и други дрехи. Грижела се е да поддържа чисти и спретнати и дрехите на Ботев. А това нейно отношение към хъшовете още повече засилва обичта на Ботев към Венета. Сестра ѝ Мариола, която също е живяла известно време при вуйчо си, както говори внучката ѝ Мария Паскалева, разказвала, че Ботев бил луд по Венета.
Не остават обаче тайна за владиката и помощта, която е оказвала на хъшовете, и срещите ѝ с Ботев, с когото вече се разбрала, че ще се задоми. Когато Ботев напуснал училището през ноември 1874 г., тя не прекъсва връзката с него и не спира да дава на хъшовете храна и дрехи. Водена от родолюбие и изпълнена с жал за обреклите се на лишения хъшове, когато при мисъл за тях залците започнали да ѝ присядат, тя, без да му мисли какво би станало, ако владиката научи, започнала да отделя от храната, която се приготвяла в дома, и тайно да я праща по доверен човек, слуга в митрополията. Но станало така, че тъкмо този „доверен” човек престанал да изпълнява нарежданията, които били негови задължения, „вирнал глава”, защото знаел тайната ѝ, и тя се скарала с него. Озлобен, по-късно той издава всичко на владиката. Когато вуйчо ѝ се завърнал от Виена, последиците от клеветите на много недоброжелатели не закъснели да се изсипят върху главата ѝ. „Дядо ти владика ме повика в стаята си, вика и крещя по мене, и по Христю”, разказвала Венета. Той започнал да я заплашва, да прави, всичко възможно, за да сломи упорството ѝ. Но нито острите му думи, нито загатванията му, че ще гладува, нито хулителните думи, казани за Ботев, не са могли да ѝ повлияят. Тя мълчаливо слушала, не е искала да се покаже неблагодарна за грижите на вуйчото за нея и детето ѝ, но слушала най-вече гласа на сърцето си. Та Венета е била млада, нямала ли е право да си намери и тя другар, все така ли да живее при вуйчо си и да вехне! А че давала от храната, това ни най-малко не се отразявало на изобилието и на разточителното пилеене в дома. Давала я на народни хора, а не на „хрантутници”. Много ѝ се искало да вдигне глас срещу ония, които на думи били силни, когато говорели за поробена България, и да защити тези, които са обрекли живота си да служат на освободителното дело.
Веднъж в Търново тя пренебрегнала еснафските предразсъдъци, сега втори път ще се откаже от всичките удобства във владишкия дом и ще предпочете да сподели грижи, ако трябва и лишения, с любимия си мъж.
Въпреки категоричната забрана на владиката да се среща с Ботев, Венета сполучила да се измъкне тайно, да се види с любимия и да му разкаже за „голямото викане” на вуйчо ѝ и гръмогласните му заплахи, които не останали скрити от цялата прислуга, и за това как тя престанала да се държи към нея с уважение. Как вуйчо ѝ забранил да се среща с този „харамия”, за когото я предупредил, че ако научи, че пак продължава срещите си с него, да му се маха от очите. Ботев я изслушал и веднага отсякъл: „Иди си вземи Димитър и тръгвай с мен още сега!”  Тя чула само това „Иди си вземи сина” и сякаш камък паднал от сърцето ѝ. Като че топла вълна я обляла, че така просто и по човешки той приел детето ѝ. Идело ѝ да му целуне ръка, но от радост и вълнение мълчала — „просто като че бях онемяла”. Облекчила се майчината душа, че Ботев с отворено сърце разсеял всяко съмнение у нея. Но не бил дошъл удобният момент да отиде при него. Казала му, че по-добре е това да стане, когато владиката замине за странство; той я послушал и се съгласил да бъде така.
В късни старини баба ми често страдаше от главоболие и имаше повече нужда да се навърта някой около нея. Когато веднъж, останала сама в къщи, ѝ слагах хладни кърпи на главата, с болка, но и разнежена от грижите за здравето ѝ, тя се унесе в спомените си и заразказва. Започна с това, че ме жалела, като ме виждала да раста без майка, че знаела какво е майката, особено за едно момиченце, и че съжалявала, задето ме е гълчала, за което отпосле се каела. Беше се върнала майчината ѝ нежност от младини. И продължи разказа си как се е събрала с Христю (тя винаги го наричаше така — Христю).
„В едно сандъче си сложих само най-необходимото; всички копринени дрехи, кадифета, фистани и гиздила оставих, защото знаех къде отивам и нямах нужда от такива разкоши”. Домъчняло ѝ само за едно контошче от кадифе, гарнирано с кожи от белка; тези кожички били донесени подарък от владиката от Русия. „Много ми приличаше това контошче, а и топло ми държеше, но и него оставих, като го огънах в бохча и го покрих с много орехова шума. След години, когато пак се върнах при дядо ти владика, то беше още там и добре запазено. От него направих на сина си и на дъщеря си калпачета — мене ме беше слана попарила и ми беше чудно как съм жалила някога за такова нещо.” Натоварила на една каручка сандъка си, повела за ръка Димитър и обърнала гръб на владишкия дом. Нейното желание било да се венчеят по обичая в църква, но Ботев не искал и да се помисли за това. Дадената от него дума била по-силна от църковния обред. И тя разбрала, че повече трябва да вярва на думата му и да се уповава на обичта и взаимното доверие, отколкото на формалния църковен брак. Верният ѝ усет не я излъгал, че може да има доверие в него. Но хубавият народен обичай бил спазен. Вечерта била направена сватбена трапеза, на която се събрали хъшовете, гощавали се, пели се песни, играли се хора.
Разкошът и охолството във владашкия дом биват заменени, и да не вземем в най-силния им смисъл думите на Андонов, с най-скромна обстановка, в която постепенно ще бъдат внесени някои подобрения. Но Венета умее да се пригажда, без да роптае, към всички условия, стига сърцето да е пълно. А детето, като всички деца, също свиква с всичко, само да е с майка си. Но как то ще погледне на него отначало. Още преди да се съберат, Ботев често е запитвал майката как е момчето ѝ, как върви в училище. С майчина гордост тя му казвала, че е добро и умно момче. Ботев гледал да не оставя семейството си да търпи лишения. И когато е имало, голямата тенджера с мръвки вряла на огнището, както тя обичаше да се изразява с битово оцветена реч. А когато е нямало нищо, или съвсем малко, те двамата се задоволявали с какво да е, но той се грижел детето да бъде винаги добре нахранено. Често, когато позакъснеел, при връщането си в къщи питал: „Детето нахранено ли е?” Когато през една коледна ваканция бяхме на гости у баба в Търново, тя ни поднесе една изненада. Беше сварила бобена чорбица, отгоре поляна със суров зехтин, както я правеше, и с люта чушка, както я е обичал нейният Христю, и ни насипа в пръстени грънчарски панички. Баща ми я попита защо не като друг път — в порцеланови, а в пръстени панички поднася чорбата. „За да си спомниш за ония дни в Букурещ, каза тя, когато ни събираше и една обща паница и ако отсипехме на тебе повече бобец, ние двамата гонехме с лъжиците бобчетата в чорбата. Ех, хубаво време беше тогава!” — добави баба ми и ни подкани да започваме, докато чорбата е топла. Баба се дразнеше много, когато се пишеше или говореше, че Ботев пиел, че се губел по кръчмите и други подобни твърдения. Докато са живели заедно, тя не е запомнила той да е пил. Ако на софрата имало вино, обикновено, когато е идвал гост, и Ботев за компания е сръбвал, чашата му оставала винаги недопита. Не обичал да ходи и по кръчмите, освен по работа, и да си губи времето в тях или където и да било. Това са на „хак ерине” приказки, вмяташе тя турския израз за не на място приписвани навици на Ботев. Не е ставало никога и дума той да е пушил. Но, ако е имал една страст, тя е била кафето. Особено когато работел в печатницата или пишел на масата, той пиел кафе с чаени канчета, за да се ободрява.
Венета се оказала не само добра съпруга и домакиня, но всякак се стараела да не пречи на мъжа си в работата му. Тя никога не му държала сметка къде ходи, защо понякога се губи дни и нощи или пътува по народните работи. Доколкото той ѝ е поверявал или е слушала от разговорите му у тях с негови сподвижници, тя е съчувствувала на делото им, защото е знаела за какво те работят и какво подготвят. Разбира се, големите и конкретните планове не са ѝ били известни, а и не е било необходимо тя да ги знае. И Венета мъдро не е настоявала мъжът ѝ да я посвещава във всичко. Достатъчно било тя с всяко свое действие да спомага да има сговор в семейството ѝ, изградено на взаимна обич и крепено с доверие и пълно разбирателство. И когато била в напреднала бременност, работата не ѝ тежала. Щастлив се чувствувал и Ботев, че ще стане баща.
Няколкото месеца (последни от живота му) в 1876 г. са най-неспокойни и изпълнени със събития за Ботев, но и очаквано радостно събитие за него и жена му. Те са времето, когато, както пише в споменатото писмо до Т. Пеев, „въпросите са решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени”. И на твърдото му решение да излезе „на борба със стихиите”.  На 20 април заминава за Русия за оръжие, хора и пари — в Одеса, Николаев и Кишинев, отдето се връща на 1 май. На 5 май издава първия брой на в. „Нова България”. В началото на май прави последни приготовления за организирането на четата, която ще поведе през Дунав.
По това време, на 12 април 1876 г., се ражда дъщеря му. Но малко му оставало да ѝ се радва, защото наближавал уреченият ден, когато завинаги ще се раздели със семейството си. Жена му не подозирала нищо. Само, както тя разказваше, „В последно време Христо не догъваше коляно, обикаляше града, събираше хората, хортуваше им възбудено. Беше като пиян и не се сещаше да тури залък в уста. Бузите му хлътнаха, а от умората се изрязаха сенки под очите му. Чудех се какво става с него.”
Дошъл часът на раздялата. На 13 май след трогателното прощаване с майка си, която според Зах. Стоянов знаела къде отива, но го заклела да не взема със себе си Кирил, Ботев трябвало да се приготви за още по-тежка раздяла със семейството си. Той нищо не бил казал на жена си. Излязъл рано сутринта и се върнал привечер. Казал ѝ, че ще пътува за Бръила и Галац, а може да отскочи и до Гюргево, и че ще се бави няколко дена. Не било за пръв път да тръгва за някъде и сега тя повярвала, че ще ги остави за малко. Преди да тръгне обаче, той на два пъти се връщал да целува Иванка. „Нещо парнало по сърцето” Венета, защото винаги, когато заминавал за някъде, Ботев се сбогувал много топло с нея, а този път се простил някак набързо и като че избягвал да я гледа в очите. Но тя отдала това на унесеността му през този ден. Последните думи, които ѝ казал, били: „Гледай Иванка” и вратата се хлопнала след него. На „Радецки”, между Никопол и Оряхово, когато параходът се спирал сред Дунав за 1—2 часа, Ботев написал писмото до жена си Венета.

„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те

Христо  17 майя 1876. „Радецки”

   Тепърва пред Венета ще се изправят ред трудности и изпитания. И на първо място — материалните затруднения. Когато тръгнал за Гюргево, Ботев не е могъл да ѝ остави нещо. Разчитал е на обещанието на приятелите си. Наистина, тя била подпомогната на няколко пъти от Българското централно благотворително общество. Но това не стигало, за да се издържа тричленното семейство. Нуждата заставила Венета да се обърне към вуйчо си. В нейно писмо от декември 1877 г., което беше открито през 1964 г., се вижда в какво тежко материално положение се е намирала, за да се принуди да се обърне към него, макар той, дори и като е знаел колко голямо е теглото ѝ, да не е разтворил милостива десница.  Вуйчо ѝ е смекчил сърцето си, защото тя останала в Букурещ, а и по-късно той я подпомогнал и възвърнал благоволението си към нея.
През много затруднения протича по-нататък животът на тази издръжлива майка, докато дочака да види децата си така, както е желаела. Част от грижата ѝ е отнета, когато Димитър, заедно с Боян Ботев, бил изпратен със средства на БЦБО да се учи в Русия. Останала сама с малката си дъщеря на ръце, изпълнявайки с любов заръката на Ботев „гледай Иванка”, Венета дочакала в Букурещ свободата на родината си.
Веднага след Освобождението тя решила да се завърне в Търново, където смятала, че ще може да се изхранва. Както се вижда от писмото ѝ от декември 1877 г., владиката се бил съгласил да ѝ помогне малко, за да си отиде в Търново. А този път той ѝ изпратил пари по калугер и с поръка веднага да заминава. Завърнала се в родния град около средата на 1878 г., след като били изминали десет години откакто го напуснала. Големи промени в него нямало, но те се чувствували у хората там, както навред в страната. Тя дошла да си отдъхне, но я очаквали и нови грижи и тревоги. Отначало се настанила да живее при сестра си Мариола в къщата ѝ в „Долната махала” (отсетне „Асенова махала”, а сега — „Асенов квартал”). Мариола била омъжена за Хаджи Никола Цанков, заможен кожар. Били бездетни и осиновили едно момче на загинали родители от с. Добри дял. Двуетажната им хубава къща над самата река в основата на „Трапезица” е запазена и сега на ул. Индустриална № 7 (предишен № 9), съвсем близо до моста между „Царевец” и „Трапезица” и недалеч от стария мост, който се намирал по-надолу. Мястото е много живописно и е било особено приятно за малката Иванка. Но наскоро те го напуснали и се настанили в бащината къща на Венета на ул. „Пролет” под бившата търговска гимназия (къщата сега не е запазена).
Скованите от предразсъдъци търновци не прощавали на Венета нито първото ѝ заминаване за Букурещ, нито завръщането ѝ с детето от мъж, с когото не била венчана. Първата ръка, която ѝ е протегната покровителствуващо, била на учителката-пенсионерка Иваничка. Венета не обръщала внимание на клюките и страненето от нея; главната ѝ грижа преди всичко била Иванка. Запретнала се да работи „чуждо” (по чужди къщи), за да я гледа, и както винаги, работата не ѝ тежала: „Честно си изкарвах прехраната и мислех само за Иванка, да е сита и топло облечена през зимата. Хич не обръщах внимание на одумките и подмятанията”, говореше тя. Освен това, като бедна жена на поборник, по разпореждане на окупационните власти, на първо време била подпомогната със скромна помощ от държавата, тъй като още не бил издаден закон за отпускане на пенсии. Но към края на 1879 г. тази помощ била спряна и Венета се намерила отново в затруднено положение. Тогава търновецът Киро Тулешков, приятел на Ботев още от ученическите години в Одеса, купил от Венета печатарската машина на Ботев и на 16. I. 1879 г. я настанил в помещението на турската кадийница, сега читалище „Надежда”.
И на Венета Ботева била отпусната пенсия от 30 лева месечно. „За какво по-напред”, както казваше тя, са могли да ѝ послужат тия пари. Идело ѝ да се откаже от тях, но преглътнала горчивия хап и приела пенсията. Иванка растяла, разходите се увеличавали, всяка пара била необходима. Отпосле тя е правила постъпки, за да се увеличи пенсията ѝ на 60 лв. месечно. Въпреки ясното положение, Народното събрание не удовлетворило молбата. Венета Ботева и дъщеря ѝ продължили да живеят в лишения.
С друга молба на Венета от 12 ноември 1894 г. до председателя на Народното събрание пак се иска увеличение на пенсията й. "Като съм изпратила дъщеря си Иванка да се учи в Женева, а пособието, което негово царско височество ѝ отпуща, наедно с 30 лева пенсия не са достатъчни за нейното поддържане, а аз не притежавам големи средства, затова най-покорно моля почитаемото Народно събрание, като земне предвид заслугите, които баща ѝ Христо Ботев е принесъл на отечеството ни, и незначителната пенсия, която получавам, да благоволи да ми увеличи пенсията, за да мога да улесня издържането ѝ в странство."
Като разбира, след дълго бавене на молбата ѝ от 12 ноември 1894 г., че няма да бъде удовлетворена и като вижда безразличието, с което се отнасят към молбите ѝ и несправедливото отпускане на пенсии, Венета изпраща до председателя на Народното събрание на 17 ноември 1895 година следната протестна телеграма:
"Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да Ви съобщя, г. председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500—600 и даже 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли, че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството?... Докога ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и мола Вашето разпореждане за отнемането ѝ. С почитание: Венета Хр. Ботева
"

Копие от телеграмата й било изпратено и на софийския вестник „Млада България”, в бр. 46 на който от 21 ноември 1895 г. е било обнародвано. Редакцията прибавила и коментар към телеграмата. В него се казва: „По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно на Стамболовите народни събрания.”
Но как е щяла да свърже двата края и как е щяла да се погрижи за образованието на Иванка, която вече е тръгнала на училище, Венета не е могла да си представи, ако не е бил вуйчо ѝ. Когато Михаил Димитров пише за срещата си с нея в 1915 година, той подсказва отговора на тези тревожни въпроси: „Тя изказа, пише Димитров, учудването си, че толкова много се интересуват от Христо Ботев и толкова много книги били написани за него, а детето и съпругата му щели да умрат гладни” ако не се бил притекъл в тяхна помощ вуйчо ѝ. От тия думи трябва да съдим, че Венета Ботева си е отишла от тоя свят огорчена, толкова повече, че Народното събрание към някои е било много щедро...”.
Баба ми отбягваше да говори за нищожната пенсия, която ѝ давали. Когато е заговорвала за нея, тя я е наричала „някаква си там милостиня”. А предварително е знаела, че молбата ѝ няма да бъде удовлетворена от Народното събрание, председател на което бил Стамболов. С горчивина е трябвало да вижда, че Стамболов, когото е хранила в Букурещ, когото Ботев е обичал много и се е възхищавал от ума и способностите му, се е отвърнал от нея. Когато веднъж го срещнала из търновските улици, той вече големец, я погледнал, като че никога не бил я виждал, „обърнал си главата и файтонът му отминал”.
Отношението ѝ към Стамболов и неговото управление, както и на сина и дъщеря ѝ, е останало непроменено — отрицателно. Дори и когато е трябвало от учтивост да запазва протоколни форми на отношение, тя не е могла да възвърне някогашната дружелюбност към него в Букурещ и никога не се е обръщала лично към него в молбите си по пенсията й.
А Стамболов, както и други управници, са използували и името на Ботев, и неговите близки с оглед на личните си интереси, като често пъти се показвали заинтересувани.
Но да се върнем към последователния ход на разказа си. До 1885 година вуйчото оставал непримирим. Дори и когато Венета в това време действувала за отпускане на пенсия, която заслужавала, и дирела неговата помощ за въздействие върху църковните среди в Търново, които също ѝ прости, че „не е минала под венчило”. Но годините му вече натежавали. Той сам не можел да се оправя и отново помислил за сестриницата си. Кой друг, освен нея, би могъл да го гледа добре. През 1885 година той пратил вест, че ѝ „прощава напълно”, канел я да отиде пак при него с дъщеря си, която щял да настани в пансион. Нараненото достойнство на Венета навярно не е щяло да ѝ позволи да се върне при него, но е трябвало да мисли за Иванка, за децата си. И тя склонила да замине за Букурещ. Там отново взела ключовете в ръка във владишкия дом и поела грижите за 77-годишния си вуйчо.

 Иванка била настанена в пансиона на мадам Брок. Две години престояли майката и дъщеря ѝ в Букурещ. През това време Панарет Рашев съвсем отпаднал. Силите му го напуснали, умът му отслабнал, започнал да говори не много редно, не можел да направи нищо без Венета. И владиката ще ѝ се отблагодари. В 1887 г. той починал, а тялото му било пренесено в Търново за погребение. За там заминали и Венета и Иванка. За Венета и децата ѝ било отредено наследство от владиката по завещание. Но освен това тя получила и пари в наличност (наполеони) и ценни книжа от австрийски заеми. Изпълнението на завещанието се забавило доста дълго. Тъй като разноските по издръжката и образованието на децата ѝ се увеличавали, тя настоявала пред изпълнителите на завещанието, между които бил и Евлоги Георгиев, по-скоро да се отвори завещанието на вуйчо ѝ, за да може да види на какво гради плановете си. Уреждането на завещанието станало едва през 1898 г. Но още щом се завърнала в Търново след смъртта на вуйчо си, Венета се погрижила да се нареди, за да може децата ѝ да продължат образованието си. С парите, които получила от вуйчо си, вън от завещанието, тя си купила къща в центъра на града, построила два етажа над нея и два магазина за доход, тъй като ги дала под наем. След дълги теглила майката и дъщерята се настанили в свой дом. Днес на фасадата на къщата (на ул. Ст. Денчев № 2) към улицата, в средата има паметна плоча с надпис:

ДОМ НА ВЕНЕТА – СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ – И НА НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ ИВАНКА ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ 1948 г. 

Иванка продължава учението си. Димитър довършва наскоро учението си в Русия. Майката живее с техните успехи, единствената й грижа е те да получат високо образование, както е мечтаел Ботев. Разумно разпределяли и харчели, главно тези средства са послужили за по-нататъшната издръжка на децата ѝ.
Редуват се радостни дни за Венета, когато децата й са около нея, и особено след като най-успешно са завършили висшето си образование. Тя споделя всички прояви на дъщеря си, симпатизира на социалистите и на македонското революционно движение. Неведнъж в къщата си подслонява македонци-изгнаници и революционери.
Къщата, която купила, била на Велчо Джамджията. Първоначално тя минала като зестра на дъщеря му Тодора Петкова Медникарова, после била на Тодор Бостанджиев и Петко Боев, при чието изселване я купила Венета.

  

След гибелта на Ботев, най-страшен удар за нея била предивременната смърт на дъщеря ѝ Иванка в 1906 г. Бях съвсем малка и си спомням само когато край ковчега на Иванка у дома баба Венета беше седнала, удряше с ръце коленете си и охкаше болезнено. Тя заживява сама в Търново. Не обича много да ходи и да се среща с различни хора, рядко ходела и у сестра си Мариола. Държала се почтено, сериозно. Постепенно се върнало и уважението на неподдали се на отрицателното отношение към нея търновски граждани.
Но когато почина майка ми в 1915 г., тя се пресели при нас в София. В осиротелия ни дом тя напълно замести майка ми. Както е бдяла над възпитанието на Иванка, така тя постъпваше и с мене. Поради постоянните настоявания да отиде и навести къщата си, един ден баща ми я завежда в Търново. Тя е доволна, че отново е в родното място. Но не мина много време и баща ми получи телеграма, че майка му внезапно се разболяла и че го вика веднага да замине за Търново. Когато той пристигнал и отишъл при нея, тя едва-едва промълвила: „Ох, дойде най-после”. Повече с очи, отколкото с уста му казала къде е скъпото прощално писмо на Ботев от „Радецки” и след като баща ми го взел и прибрал в джоба си, тя с последно усилие добавила, че той знае къде да го даде, за да се запази за вечни времена за българския народ. Последните ѝ думи били „за вечни времена, за българския народ”. Успокоена, обърнала се към стената, затворила очи и издъхнала. След смъртта на Иванка майка ѝ поръчала паметник, който и сега стои над гроба на милата ѝ дъщеря. А своята и народна почит към нея търновското гражданство изрази, като постави до него гранитна плоча на гроба на Венета Ботева, на която се четат словата: 


 

„ВЕНЕТА, СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ, РОДЕНА 1847 Г., ПОЧИНАЛА 27. II. 1919 г.ОТ ТЪРНОВСКОТО ГРАЖДАНСТВО -1948 г.”
Източник- Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство Венета Рашева-Божинова

 
Извадката е от - http://starotarnovo.ucoz.com/blog/veneta_rasheva_boteva_sprugata_na_khristo_botev/2014-12-09-12

Категория: История
Прочетен: 1051 Коментари: 3 Гласове: 9
Последна промяна: 05.06.2016 16:46
24.05.2016 13:27 - АЗБУКАТА
 

  КАК И НА КОГО ДА ВЯРВАМ ?
- БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ - МИНЕ НЕ МИНЕ ВРЕМЕ И ХОП .... УЖ НОВИ РАЗКРИТИЯ !!!
Божидар Димитров със сензационно разкритие: Азбуката е на Климент и Борис, а не на Кирил и Методий
image

Всички знаем от училищната скамейка, че през 863 г. при византийския император Михаил III пристигат пратеници  на Великоморавския княз Ростислав  с молба да му изпрати учители, които да проповядват на славянски език.

Византийските управници удовлетворяват молбата на Ростислав и изпращат в Моравия изтъкнатите вече мисионери, работили сред славянството, Кирил и Методий.
 
Във Великоморавия те създават писменост и богослужение на славянски език. Задачата на Кирил и Методий е била да постигнат каноничното  признание на азбуката от тогавашните авторитети по въпроса - Константинополската патриаршия и Папството. Да не забравяме, че тогава в сила е триезичната догма – на гръцки, латински и еврейски език.

През 863–865 г. цар Борис приема християнството с цел да обедини българския народ.  Той идва на власт през 852 г. и управлява огромна  територия  - от Будапеща до Одрин и от устието на Днестър и Днепър до днешния албански град Драч.

Цар Борис е искал приемането на християнството и осъзнавал външнополитическото положение /акт на  международно признание/; съзнавал е и фундаменталното вътрешното положение, а именно - създаване на общ кодекс за различното население на народа, състоящо се от десетки етнически племена, но е съзнавал, че тази голяма амалгама от народности е могло да бъде сплотена от един закон. Християнството си върви със своите закони, обединени още в VI век от Юстиниановия кодекс. Нещо повече, цар Борис I получава възможност да създаде писменост, която да е валидна за всички, не всеки да пише на своите руни, друг - на своите резки и черти като славяните, трети - на гръцки език, а четвърти - на латински език.

Факт е, че през 855 г., със знанието на Борис I, Кирил и Методий провеждат мисия в източна Македония, по река Брегалница. Там те покръстват близо 54 хиляди славяни. Има предположения, че дори цар Борис е покръстен през тази година, защото във византийски извор, наречен „Брегалнишка легенда”, се казва, че Борис I е бил покръстен в град Равен, близо до Щип. Смятаха това за легенда, но се оказа, че не е.  Македонските археолози, покрай всичките си дивотии, направиха и нещо хубаво. Преди няколко години откриха град Равен. Самият му откривател - Иван Никулчич от Скопския университет, пише: „Това е една малка Плиска”, пише Блиц.

Стигаме до фаталната 886 г. Кирил отдавна е мъртъв, Методий също умира през тази година. Учениците им са арестувани, изпратени в затвор, продадени в робство – над 200 души. Само съдбата на няколко от тях е по-необикновена – на Климент, Горазд, Наум, Ангеларий и Сава. Те са изведени от затвора, конвоирани са до българската граница при Белград и оттам са прехвърлени от другата страна на Дунав. Очевидно се е състояло следното: цар Борис I просто е „вдигнал телефона“ и е казал на немския крал , че българите няколко пъти са ги пердашали и пак ще ги напердашат, ако не пуснат поданиците му. При което немският крал правилно преценил, че за петима монаси не си струва да си разваля отношението с българската държава и ги пуснал.
Пристигнали в България.  Цар Борис I замислил, дори за днешните мащаби,  гигантска операция за въвеждането на християнството на роден език във всички църкви в България. И изобщо - в практиката. Това може да ни се струва днес много леко, но ще кажа какво струва това днес в материално изражение. Книгите  тогава са били писани  не на хартия, а на пергамент – добре обработена кожа от младо животно - агне, яре и т. н.

От една кожа можело да бъдат изкарани най-много от четири до шест листа, това е скъпа технологична операция, изискваща специални познания и умения от определен тип хора и друго - не е имало печатници и книгите е трябвало да бъдат писани на ръка.  По времето, когато при Борис са дошли учениците, те са били само петима, грамотни, с по десетина книжки в торбичките си. Изчисленията показват - тъй като християнската религия е единствената, която се изповядва с книга - че сборникът от книгите, които всяка църква трябва да има, както тогава, така и днес, обхваща 20-22 книги. Това са Светото Евангелие, 12-те минеи, требници, псалтири и какво ли не още. Цялата тази работа изисквала смъртта на 20-25 милиона агнета, съответно - обработка на кожите им, отделяне от стопанския и военния живот на двайсетина хиляди младежи, които трябвало да станат свещеници. Това не е могло да стане без ресурса на държавата и без политическа воля. Защото много е лесно да се откажеш, като видиш какви са разходите.  Но цар Борис е останал непреклонен докрай и слава Богу, че е живял толкова дълго. На кого е била възложена тази работа. Тя е била възложена на петимата ученици, които са били разпратени в различни точки на царството. Климент – в Охрид, Горазд и Ангеларий – в Берат, Албания. В Плиска е останал Наум, който е създал десетки манастира - единствените места, където е можело да бъдат правени всички тези неща в онази епоха. Те са и люпилни на кадри, те са и производствени предприятия на книги, те са и печатници, място на написването им. Работата продължила от 886-а до 893-а година.

Само за седем години, научаваме, Климент е подготвил 3500 ученици; ако по толкова са подготвили и Наум, и Горазд, и Ангеларий, това означава, че необходимите десетина хиляди свещеници вече сме ги имали – обучени да четат и да пишат на български език - и че са създали вероятно за тези седем години необходимите за начало двеста хиляди книги. И тук обаче се появява големият въпрос: братята са написали глаголицата. Именно тази азбука са внесли Кирил и Методий, а днес пишем на друга азбука – съвършено различна като  графични очертания. Кой е създал тази, другата, азбука и къде е създадена? Ако не беше едно малко прозрение на византийския писател  Теофилакт Охридски. Той пише, че по време на работа с учениците си, Свети Климент забелязал, че те трудно усвоявали графиката на новите букви и измислил нови, по-прости и по-хубави. Съвършено ясно е, че азбуката, която наричаме кирилица днес, е създадена от Климент. Но това не е проста работа – да създадеш, ей така, азбука и да я пуснеш в употреба по цялата страна. Това не може да стане без решителна държавна санкция, която може да дойде от цар Борис.

Той също установил – убедили са го, че много сложно са усвояват тези трудни за очертания букви и се е съгласил на една азбука, която българите познават. Каква познават? Петнадесет от буквите на тази азбука са гръцки и са много добре познати /от нашите книжовници поне/, а други петнадесет са всъщност знаци от прабългарското руническо писмо, на които се предава фонетично, а не изографично значение, каквито са имали до тогава. /Някои автори говорят, че това е своеобразен средновековен български патриотизъм/. За пример: знакът „щ“ е означавал „щъркел“ и нищо друго в изографичната прабългарска азбука. А „щ“, вече в азбуката на Климент, е означавал фонемата „щ“. Така че повече от сигурно е, че днешната азбука, е създадена от Климент отново със санкцията на цар Борис I и с мощния ресурс, който е излял отново за създаване и за преписване на книги. Не бих могъл да изчисля, поради липса на база за сравнение, но най-вероятно държавата е отделила в този момент няколко милиарда лева, при това значително надвишаващи числото десет.

Остава последният въпрос: къде е създадена азбуката? Няма какво толкова да му мислим, то е ясно къде - тези неща се решават в столицата. Там се вземат решенията, след което се хвърлят пари, за да бъде построен към катедралната църква на града – Голямата базилика /тази, която сега е реставрирана със средства на българската държава и на безброй дарители/, най-големият манастир, който е можел да съществува въобще някъде в света християнски – на няколко десетки декара. Този манастир е бил доста луксозен /в него е имало даже „ватер клозети“, бил е снабден с прясна вода/. Очевидно за монасите /или вероятно за повече от тях/, както се шегувам – на „чергобоилчетата“, т. е. – синовете на управляващата аристократична класа, са създавани всякакви условия да творят книги, които да бъдат разпращани както из огромната българска земя, така и по чуждестранни мисии - в Русия, в Краков, в Прага. За това имаме изрични сведения. За това, възстановявайки Голямата базилика и на манастира край нея, ние трябва да знаем, че възстановяваме не просто църква, а възстановяваме и мястото, където се е родила нашата духовност. И нека, когато споменаваме Кирил и Методий, да споменем, че все пак създателят на нашата азбука е Свети Климент. Кирил и Методий са свършили много – те са пробили, както се казва, системата, която е забранявала да имаме своя азбука. Те са автори и на идеята, че може да има такава азбука, но истинският реализатор е Свети Климент.

      www.petel.bg
Категория: История
Прочетен: 706 Коментари: 3 Гласове: 3

J.S. Bach

Toccata and Fugue in D Minor



 
Категория: Музика
Прочетен: 353 Коментари: 0 Гласове: 3
 
Al Bano & Romina Power - Liberta

Категория: Музика
Прочетен: 510 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 08.05.2016 20:49

АКОРДЕОН - ЕМИЛ ДИМИТРОВ



 
Категория: Музика
Прочетен: 670 Коментари: 3 Гласове: 3


Michael Leonardi - Rinascerai Sanremo 2016 - Giovani 

 
Категория: Музика
Прочетен: 823 Коментари: 2 Гласове: 6

Християна Лоизу - Je T"aime - X Factor Live (25.01.2016)

Приятно слушанe

Категория: Музика
Прочетен: 365 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 26.01.2016 18:05
 

Eagles - Hotel California Live  
Категория: Музика
Прочетен: 552 Коментари: 2 Гласове: 2
12.01.2016 15:24 - Шарл Перо

ЛЮБОПИТНИ ФАКТИ ЗА ШАРЛ ПЕРО ОТ ЕДНА СТАТИЯ, КОЯТО НЕ ГАРАНТИРА ДОСТОВЕРНОСТТА, НО ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ ПРИКАЗКИТЕ СЕ ЧЕТАТ И ЩЕ СЕ ЧЕТАТ ОЩЕ ДЪЛГО, НАДЯВАМ СЕ.
  С този постинг поздравявам troia - блог.бг - любителка и разказвачка на приказки  
  image 


 image


 ЛЮБОПИТНО - ЗА ШАРЛ ПЕРО
 

С тоя въпрос се занимава написаната от руския писател-филолог Сергей Бойко биография на автора на приказки, за която прочетох в статията на Анатолий Каральов “Тайната на Шарл Перо”.

Какво се знае за човека, на когото се приписва авторството на най-четените и обичани приказки за деца “Червената шапчица”, “Пепеляшка”, “Малечко Палечко”, “Синята брада”, “Котаракът в чизми”, “Спящата красавица” и др.?

Шарл Перо е роден през 1628 г. и е починал през 1703 г. Той е бил адвокат, академик, поет и писател, любимец на легендарния Людовик ХІV, наричан Краля-Слънце. Оказва се обаче, че във филологическата наука и досега не е установено със сигурност той ли или неговият син е автор на прочутите приказки. Книгата, в която те са събрани, е издадена в Париж на 28 октомври 1696 г. Под посвещението в началото й стои името Пиер Д’ Арманкур. Разказвачът говори за себе си в сборника като за “детето, на което е било приятно да съчинява приказки”. В Париж бързо разкрили тайната на псевдонима и че под него се прикрива най-малкият любим син на Шарл Перо, 19-годишният Пиер. Дълго време се смятало, че цялата мистификация е измислена от бащата, за да въведе своя потомък във висшите кръгове на френското дворцово общество. Завършилият право уважаван кралски чиновник и писател Шарл Перо даже имал планове за сближаване на Пиер и младата племенница на Людовик, Орлеанската принцеса, на която и била посветена книгата с приказки на Майката Гъска, издадена от парижкия издател Клод Барбен. Съществуват документални данни, че бащата всъщност е съветвал сина си да събира и записва народни приказки.

Най-странно в цялата история е това, че в мемоарите на писателя, написани малко преди смъртта му, не се споменава и дума за приказките на Майка Гъска, които вече са се радвали на широка популярност. Там подробно са изброени житейските му заслуги: службата при министър Колбер, редактирането на първия Пълен речник на френския език, стихотворните оди в чест на краля, преводите на басни на италианеца Фаерно, тритомните изисквания за сравняването на древни автори и нови творци. И нищо за сборника приказки, които са преиздадени три пъти само първата година от Клод Барбен. На ден последният продавал по 20-30, понякога – по 60 книги, фантастично количество и в днешно време. Сборникът приказки завладял бързо цяла Европа и се явява на практика първата книга, написана специално за деца. Както се изразява Анатолий Каральов: “От шедьовъра на Перо се ражда феноменът на детската литература!”

Версиите за авторството, като последно, остават две:

1. Че автор е бащата, Шарл Перо, но е решил да припише литературната слава на сина си Пиер.

2. Че автор на приказките е най-малкият син на Шарл Перо – Пиер Д’ Арманкур, а бащата само е обработил литературно написаното от него.

А съдбата на Пиер никак не е била розова. След феноменалния успех на книгата той действително бил приет в кръга на принцесата на Орлеан, но само половин година по-късно убил с шпага при улична свада Гийом Кол, син на Мари Фурие, вдовица на дърводелец. Убийството на човек от простолюдието от благородник тогава се наказвало изключително строго, Пиер бил абсолютно компрометиран и се озовал в затвора, а вдовицата завела срещу него съдебно дело. Бащата – Шарл, вече бил президент на Френската Академия, да не говорим пък, че бил много богат и неотдавна бил придобил старинния замък Розие на брега на река Сена, в покрайнините на град Труа. Благодарение на връзките и парите си той успял да измъкне сина си от затвора и му купил чин “лейтенант” в кралската армия. Пиер бил пратен на предната линия и скоро след това – убит.

Дълго след смъртта на Пиер приказките излизали под неговото име, но около 10 години по-късно вече преобладавало мнението, че баща му ги е написал. От 1724 г. вече за автор на приказките на Майка Гъска се е смятал Шарл Перо, починал скоро след сина си, през 1703 година.




http://descendedfromculture.dir.bg/_wm/news/news.php?nid=1408&df=45&dflid=3



Категория: Изкуство
Прочетен: 1287 Коментари: 8 Гласове: 3
Последна промяна: 12.01.2016 15:29
05.01.2016 13:46 - Andr&#233; Rieu -
       

Andrй Rieu - The Beautiful Blue Danube
                                                                                                   
Приятно слушане!
Категория: Музика
Прочетен: 462 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 06.01.2016 14:39
05.01.2016 13:34 - Andr&#233; Rieu - My Way
    Andrй Rieu - My Way  
Категория: Музика
Прочетен: 350 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 06.01.2016 14:41
 
   Andy Williams - It"s The Most Wonderful Time Of The Year


 
Категория: Музика
Прочетен: 508 Коментари: 0 Гласове: 1
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: viva1122
Категория: Други
Прочетен: 65504
Постинги: 98
Коментари: 242
Гласове: 681
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031