ЛЯТО Е - ВНИМАНИЕ! МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ!

МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ – НЕИЗВЕСТНИЯТ УБИЕЦ! 

ТАЗИ СТАТИЯ МОЖЕ ДА СПАСИ ЖИВОТА ВИ! 

Всички са чували за него, но никой не знае какво всъщност представлява това явление! Този природен феномен отнема стотици човешки животи на година, но за него знаят много малко хора. Много от хората, които добре плуват, не разбират, как може да се удавиш съвсем близо до брега. Слушайки новинарските емисии в сезона на отпуските, за туристи,  «удавили се до брега», те си мислят, че жертвите или не са можели да плуват, или са употребявали алкохол. Но истинската причина е съвсем друга. В тази тема ще стане дума за едно много опасно, но малко известно явление мъртво вълнение, което също така наричат „мъртво течение” или „обратно течение”. За съжаление в българския език няма точен термин за това явление и се налага да използваме донякъде жаргонни термини от спасителите на плажа. Английският термина за това течение е „rip current”. Такива вълнения има във всички кътчета на нашата планета – и в Мексиканския залив, и при нас на Черно море, и на остров Бали и т.н. С тези явления не могат да се справят не само обикновените хора, но й първокласни плувци, защото просто не разбират какво трябва да правят. Всичко става неочаквано: вие плувате от брега навътре, след това се обръщате, но не се получава да се върнете… Вие плувате с всичка сила, но оставате на едно място или даже още повече се отдалечавате от брега. Всички ваши опити са безуспешни, силите ви свършват и вие започвате да се поддавате на паниката… Като за начало е важно да разберете принципа на мъртвото течение. Това е вид морско или океанско течение, перпендикулярно на брега, образуващо се в следствие отдръпването на потока приливна вода в посока навътре в морето или океана. Мъртвото вълнение е най-опасно в плитки морета с полегат бряг, който е обкръжен от пясъчни плитчини, коси и островчета (например Азовско море). В тези места по време на отлив пясъчните коси пречат на водата да се връща обратно в морето. Налягането на водата в тесния пролив, съединяващ морето с лимана, нараства многократно. В резултат на това се образува бърз поток, по който водата се движи със скорост 2,5–3,0 м/с. Схематично това изглежда така: обратното течение към морето е перпендикулярно на брега Тези «коридори» се появяват в различни места до брега по време на прилив. Вълните се наслагват и донасят водна маса, а след това с различна скорост се връщат в морето или океана, образувайки при това мъртво вълнение или течение. Обикновено коридора на мъртвото вълнение е тесен: 2-3 метра със скорост на течението 4-5 км/ч. Това не е опасно. Обаче могат да се образуват и вълнения с широчина до 50 метра и дължина до 200-400 метра, със скорост до 15 км/ч. Мъртви вълнения с такава дължина не са чести, но все пак се случват.
Как да разпознаем това течение, за да не попаднем в него?
Обръщайте внимание на следните признаци:
1.   Видим коридор от разпенена вода, перпендикулярен на брега. 2.   В крайбрежната зона се виждат участъци с друг оттенък на водата; например, наоколо водата е светло-синя или зеленикава, а една зона е например бяла.
3.   Участък с пяна, водорасли, балончета, който стабилно се движи от брега навътре в морето.
4.   В непрекъснатата линия от приливни вълни се забелязват разкъсвания с широчина 5–10-метра. Ако забележите нещо от описаното по-горе, смятайте, че сте късметлии, и просто не ходете там да се къпете. Но не забравяйте, че 80% от опасните спонтанно възникващи мъртви вълнения визуално по никакъв начин не се проявяват.Мъртвите течения се образуват до брега. Тоест, даже ако водата ви е до кръста, а още по-лошо ако е до гърди, вас може да ви подхване течението и да ви завлече навътре в морето. И точно тези, които не умеят да плуват правят точно това – просто стоят във водата и се наслаждават. Затова не се къпете сами и не игнорирайте червените флагове на спасителите. Най-важния момент: Какво да правим ако попаднем в такова течение?

Правила за поведение в мъртво вълнение:

1. Преодолейте паниката! Вземете се в ръце, защото именно хората, които знаят какво да правят в такива ситуации, в 99% от случаите се спасяват.
2. Пазете си силите! Няма нужда да плувате с всичка сила против течението, губейки своите резерви от енергия. Трябва да се плува не към брега, а настрани, паралелно на плажа. Ако течението е тясно (до 5 метра), вие много бързо ще излезете от него.
3. Анализирайте! Ако вие гребете по правилата – настрани, но не можете да излезете от мъртвото вълнение, значи течението е широко (от 20 метра и повече). Тогава веднага спираме да си хабим силите и да се паникьосваме! Мъртвото течение обикновено не продължава дълго и само след 3–4 минути то ще спре. След това отплувайте на 50–100 метра встрани, а чак след това се връщайте към брега правейки кратки почивки.

Важно е да имате в предвид и да помните следното:

1. Мъртвото вълнение няма да ви завлече към дъното. Това не е водовъртеж. Често мъртвото вълнение е кратко и с голяма скорост се движи само повърхностния слой на водата, който увлича навътре в морето, но не и към дъното!

 2. Мъртвото течение не е широко. Неговата ширина не превишава 50 метра. А в повечето случаи е само 10–20 метра. И ако преплувате буквално 20–30 метра паралелно на брега /или плувате по диагонал - моя вметка/, вие ще забележите, че сте излезли от течението.

 3. Дължината на мъртвото вълнение също е ограничена. Течението достатъчно бързо отслабва, тягата отслабва там, където вълните достигат своя пик и започват да се разбиват. При сърфистите това място се нарича «лайн ъп» (line up). Точно на това място се събират всички сърфисти, готвещи се да покорят прииждащите вълни. Обикновено това място се намира на не повече от 100 метра от брега.

Нека колкото се може повече хора научат за мъртвото вълнение.

Може по този начин да спасите не само своя живот, но и живота на други хора.

http://www.zarata.org

    Една част от спомените и отношението на българските управници в лицето на Народното събрание и „благодарността ” към семейството на героя Христо Ботев.

    Има противоречиви спомени и мнения, тъмни петна и мълчание за самата му смърт, но това не променя факта, че е дошъл с най-чисти намерения и желание да помогне на „възстаналия народ” и родината си, както са го уверявали от България и в крайна сметка е намерил единствено един заспал народ и своята гибел.

  ............

Венета Стоянова Минчева Визирева е родена в Търново в 1847 година. Точната дата на раждането й не е засвидетелствувана от някакъв документ; приема се тази, която е отбелязана на плочата на гроба й в Търново-1847 г.

…Скрити за нас остават запознаването на Венета с Ботев и първите им срещи. На мене, малката ѝ внучка, по-късно девойка, тя не е разказвала за това, не е откривала първите си сърдечни трепети по него и пред никого от близките си. И тя, като всяка жена, до смъртта си е пазила някои спомени, които не е споделяла с никого, за да не наруши обаянието от тях и да не подхранва чуждото любопитство към съкровени за нея чувства и изживявания в младостта ѝ. Запознанството им е станало, когато Ботев е бил учител в българското училище в Букурещ. Предава се по различни спомени, някои с претенция за разказани от нея, че на един празник, когато владиката по обичай след църковната служба приемал гости от българската колония в Букурещ, дошъл и Ботев. В този ден и самата Венета, пременена, поднасяла сладко и кафе на гостите. В един момент погледите им се срещнали и пламенният поглед на Ботев към нея решил съдбата им. Или, според други, че когато тя минавала край печатницата на Каравелов, Ботев, който седял с другари пред нея, се заглеждал у владишката сестриница и че един ден я настигнал, обяснил ѝ се и оттогава започнала сърдечната им връзка. Но във всички подобни сведения — различни, неточни или със свободни притурки, единодушно се подчертава взаимната любов на Ботев и Венета още от първите им срещи. Тя не отслабва, а се усилва още повече през време на краткия им семеен живот и отеква все така дълбока и пламенна в писмото на Ботев от „Радецки”.
От всички съвременници се знае, че Ботев е давал душата си за хъшовете, че с тях е поделял всяка пара, че бил готов да гладува и да даде залъка от устата си, стига да може поне с малко да задоволи нуждите и глада им. Поддръжник на тактиката за помощ на въстанието с чети и отвън, той скъпи всеки български емигрант, който при даден знак е бил готов да тръгне за родината и да пролее кръвта си за нея.
Ботев не е останал безразличен към младата жена, споделя любовта ѝ, отвръща на чувствата ѝ с нежност. Когато тя разбира теглото на хъшовете, за които той непрестанно мисли и говори, започва скрито от владиката да носи за тях нещо за ядене или чорапи, ризи и други дрехи. Грижела се е да поддържа чисти и спретнати и дрехите на Ботев. А това нейно отношение към хъшовете още повече засилва обичта на Ботев към Венета. Сестра ѝ Мариола, която също е живяла известно време при вуйчо си, както говори внучката ѝ Мария Паскалева, разказвала, че Ботев бил луд по Венета.
Не остават обаче тайна за владиката и помощта, която е оказвала на хъшовете, и срещите ѝ с Ботев, с когото вече се разбрала, че ще се задоми. Когато Ботев напуснал училището през ноември 1874 г., тя не прекъсва връзката с него и не спира да дава на хъшовете храна и дрехи. Водена от родолюбие и изпълнена с жал за обреклите се на лишения хъшове, когато при мисъл за тях залците започнали да ѝ присядат, тя, без да му мисли какво би станало, ако владиката научи, започнала да отделя от храната, която се приготвяла в дома, и тайно да я праща по доверен човек, слуга в митрополията. Но станало така, че тъкмо този „доверен” човек престанал да изпълнява нарежданията, които били негови задължения, „вирнал глава”, защото знаел тайната ѝ, и тя се скарала с него. Озлобен, по-късно той издава всичко на владиката. Когато вуйчо ѝ се завърнал от Виена, последиците от клеветите на много недоброжелатели не закъснели да се изсипят върху главата ѝ. „Дядо ти владика ме повика в стаята си, вика и крещя по мене, и по Христю”, разказвала Венета. Той започнал да я заплашва, да прави, всичко възможно, за да сломи упорството ѝ. Но нито острите му думи, нито загатванията му, че ще гладува, нито хулителните думи, казани за Ботев, не са могли да ѝ повлияят. Тя мълчаливо слушала, не е искала да се покаже неблагодарна за грижите на вуйчото за нея и детето ѝ, но слушала най-вече гласа на сърцето си. Та Венета е била млада, нямала ли е право да си намери и тя другар, все така ли да живее при вуйчо си и да вехне! А че давала от храната, това ни най-малко не се отразявало на изобилието и на разточителното пилеене в дома. Давала я на народни хора, а не на „хрантутници”. Много ѝ се искало да вдигне глас срещу ония, които на думи били силни, когато говорели за поробена България, и да защити тези, които са обрекли живота си да служат на освободителното дело.
Веднъж в Търново тя пренебрегнала еснафските предразсъдъци, сега втори път ще се откаже от всичките удобства във владишкия дом и ще предпочете да сподели грижи, ако трябва и лишения, с любимия си мъж.
Въпреки категоричната забрана на владиката да се среща с Ботев, Венета сполучила да се измъкне тайно, да се види с любимия и да му разкаже за „голямото викане” на вуйчо ѝ и гръмогласните му заплахи, които не останали скрити от цялата прислуга, и за това как тя престанала да се държи към нея с уважение. Как вуйчо ѝ забранил да се среща с този „харамия”, за когото я предупредил, че ако научи, че пак продължава срещите си с него, да му се маха от очите. Ботев я изслушал и веднага отсякъл: „Иди си вземи Димитър и тръгвай с мен още сега!”  Тя чула само това „Иди си вземи сина” и сякаш камък паднал от сърцето ѝ. Като че топла вълна я обляла, че така просто и по човешки той приел детето ѝ. Идело ѝ да му целуне ръка, но от радост и вълнение мълчала — „просто като че бях онемяла”. Облекчила се майчината душа, че Ботев с отворено сърце разсеял всяко съмнение у нея. Но не бил дошъл удобният момент да отиде при него. Казала му, че по-добре е това да стане, когато владиката замине за странство; той я послушал и се съгласил да бъде така.
В късни старини баба ми често страдаше от главоболие и имаше повече нужда да се навърта някой около нея. Когато веднъж, останала сама в къщи, ѝ слагах хладни кърпи на главата, с болка, но и разнежена от грижите за здравето ѝ, тя се унесе в спомените си и заразказва. Започна с това, че ме жалела, като ме виждала да раста без майка, че знаела какво е майката, особено за едно момиченце, и че съжалявала, задето ме е гълчала, за което отпосле се каела. Беше се върнала майчината ѝ нежност от младини. И продължи разказа си как се е събрала с Христю (тя винаги го наричаше така — Христю).
„В едно сандъче си сложих само най-необходимото; всички копринени дрехи, кадифета, фистани и гиздила оставих, защото знаех къде отивам и нямах нужда от такива разкоши”. Домъчняло ѝ само за едно контошче от кадифе, гарнирано с кожи от белка; тези кожички били донесени подарък от владиката от Русия. „Много ми приличаше това контошче, а и топло ми държеше, но и него оставих, като го огънах в бохча и го покрих с много орехова шума. След години, когато пак се върнах при дядо ти владика, то беше още там и добре запазено. От него направих на сина си и на дъщеря си калпачета — мене ме беше слана попарила и ми беше чудно как съм жалила някога за такова нещо.” Натоварила на една каручка сандъка си, повела за ръка Димитър и обърнала гръб на владишкия дом. Нейното желание било да се венчеят по обичая в църква, но Ботев не искал и да се помисли за това. Дадената от него дума била по-силна от църковния обред. И тя разбрала, че повече трябва да вярва на думата му и да се уповава на обичта и взаимното доверие, отколкото на формалния църковен брак. Верният ѝ усет не я излъгал, че може да има доверие в него. Но хубавият народен обичай бил спазен. Вечерта била направена сватбена трапеза, на която се събрали хъшовете, гощавали се, пели се песни, играли се хора.
Разкошът и охолството във владашкия дом биват заменени, и да не вземем в най-силния им смисъл думите на Андонов, с най-скромна обстановка, в която постепенно ще бъдат внесени някои подобрения. Но Венета умее да се пригажда, без да роптае, към всички условия, стига сърцето да е пълно. А детето, като всички деца, също свиква с всичко, само да е с майка си. Но как то ще погледне на него отначало. Още преди да се съберат, Ботев често е запитвал майката как е момчето ѝ, как върви в училище. С майчина гордост тя му казвала, че е добро и умно момче. Ботев гледал да не оставя семейството си да търпи лишения. И когато е имало, голямата тенджера с мръвки вряла на огнището, както тя обичаше да се изразява с битово оцветена реч. А когато е нямало нищо, или съвсем малко, те двамата се задоволявали с какво да е, но той се грижел детето да бъде винаги добре нахранено. Често, когато позакъснеел, при връщането си в къщи питал: „Детето нахранено ли е?” Когато през една коледна ваканция бяхме на гости у баба в Търново, тя ни поднесе една изненада. Беше сварила бобена чорбица, отгоре поляна със суров зехтин, както я правеше, и с люта чушка, както я е обичал нейният Христю, и ни насипа в пръстени грънчарски панички. Баща ми я попита защо не като друг път — в порцеланови, а в пръстени панички поднася чорбата. „За да си спомниш за ония дни в Букурещ, каза тя, когато ни събираше и една обща паница и ако отсипехме на тебе повече бобец, ние двамата гонехме с лъжиците бобчетата в чорбата. Ех, хубаво време беше тогава!” — добави баба ми и ни подкани да започваме, докато чорбата е топла. Баба се дразнеше много, когато се пишеше или говореше, че Ботев пиел, че се губел по кръчмите и други подобни твърдения. Докато са живели заедно, тя не е запомнила той да е пил. Ако на софрата имало вино, обикновено, когато е идвал гост, и Ботев за компания е сръбвал, чашата му оставала винаги недопита. Не обичал да ходи и по кръчмите, освен по работа, и да си губи времето в тях или където и да било. Това са на „хак ерине” приказки, вмяташе тя турския израз за не на място приписвани навици на Ботев. Не е ставало никога и дума той да е пушил. Но, ако е имал една страст, тя е била кафето. Особено когато работел в печатницата или пишел на масата, той пиел кафе с чаени канчета, за да се ободрява.
Венета се оказала не само добра съпруга и домакиня, но всякак се стараела да не пречи на мъжа си в работата му. Тя никога не му държала сметка къде ходи, защо понякога се губи дни и нощи или пътува по народните работи. Доколкото той ѝ е поверявал или е слушала от разговорите му у тях с негови сподвижници, тя е съчувствувала на делото им, защото е знаела за какво те работят и какво подготвят. Разбира се, големите и конкретните планове не са ѝ били известни, а и не е било необходимо тя да ги знае. И Венета мъдро не е настоявала мъжът ѝ да я посвещава във всичко. Достатъчно било тя с всяко свое действие да спомага да има сговор в семейството ѝ, изградено на взаимна обич и крепено с доверие и пълно разбирателство. И когато била в напреднала бременност, работата не ѝ тежала. Щастлив се чувствувал и Ботев, че ще стане баща.
Няколкото месеца (последни от живота му) в 1876 г. са най-неспокойни и изпълнени със събития за Ботев, но и очаквано радостно събитие за него и жена му. Те са времето, когато, както пише в споменатото писмо до Т. Пеев, „въпросите са решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени”. И на твърдото му решение да излезе „на борба със стихиите”.  На 20 април заминава за Русия за оръжие, хора и пари — в Одеса, Николаев и Кишинев, отдето се връща на 1 май. На 5 май издава първия брой на в. „Нова България”. В началото на май прави последни приготовления за организирането на четата, която ще поведе през Дунав.
По това време, на 12 април 1876 г., се ражда дъщеря му. Но малко му оставало да ѝ се радва, защото наближавал уреченият ден, когато завинаги ще се раздели със семейството си. Жена му не подозирала нищо. Само, както тя разказваше, „В последно време Христо не догъваше коляно, обикаляше града, събираше хората, хортуваше им възбудено. Беше като пиян и не се сещаше да тури залък в уста. Бузите му хлътнаха, а от умората се изрязаха сенки под очите му. Чудех се какво става с него.”
Дошъл часът на раздялата. На 13 май след трогателното прощаване с майка си, която според Зах. Стоянов знаела къде отива, но го заклела да не взема със себе си Кирил, Ботев трябвало да се приготви за още по-тежка раздяла със семейството си. Той нищо не бил казал на жена си. Излязъл рано сутринта и се върнал привечер. Казал ѝ, че ще пътува за Бръила и Галац, а може да отскочи и до Гюргево, и че ще се бави няколко дена. Не било за пръв път да тръгва за някъде и сега тя повярвала, че ще ги остави за малко. Преди да тръгне обаче, той на два пъти се връщал да целува Иванка. „Нещо парнало по сърцето” Венета, защото винаги, когато заминавал за някъде, Ботев се сбогувал много топло с нея, а този път се простил някак набързо и като че избягвал да я гледа в очите. Но тя отдала това на унесеността му през този ден. Последните думи, които ѝ казал, били: „Гледай Иванка” и вратата се хлопнала след него. На „Радецки”, между Никопол и Оряхово, когато параходът се спирал сред Дунав за 1—2 часа, Ботев написал писмото до жена си Венета.

„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те

Христо  17 майя 1876. „Радецки”

   Тепърва пред Венета ще се изправят ред трудности и изпитания. И на първо място — материалните затруднения. Когато тръгнал за Гюргево, Ботев не е могъл да ѝ остави нещо. Разчитал е на обещанието на приятелите си. Наистина, тя била подпомогната на няколко пъти от Българското централно благотворително общество. Но това не стигало, за да се издържа тричленното семейство. Нуждата заставила Венета да се обърне към вуйчо си. В нейно писмо от декември 1877 г., което беше открито през 1964 г., се вижда в какво тежко материално положение се е намирала, за да се принуди да се обърне към него, макар той, дори и като е знаел колко голямо е теглото ѝ, да не е разтворил милостива десница.  Вуйчо ѝ е смекчил сърцето си, защото тя останала в Букурещ, а и по-късно той я подпомогнал и възвърнал благоволението си към нея.
През много затруднения протича по-нататък животът на тази издръжлива майка, докато дочака да види децата си така, както е желаела. Част от грижата ѝ е отнета, когато Димитър, заедно с Боян Ботев, бил изпратен със средства на БЦБО да се учи в Русия. Останала сама с малката си дъщеря на ръце, изпълнявайки с любов заръката на Ботев „гледай Иванка”, Венета дочакала в Букурещ свободата на родината си.
Веднага след Освобождението тя решила да се завърне в Търново, където смятала, че ще може да се изхранва. Както се вижда от писмото ѝ от декември 1877 г., владиката се бил съгласил да ѝ помогне малко, за да си отиде в Търново. А този път той ѝ изпратил пари по калугер и с поръка веднага да заминава. Завърнала се в родния град около средата на 1878 г., след като били изминали десет години откакто го напуснала. Големи промени в него нямало, но те се чувствували у хората там, както навред в страната. Тя дошла да си отдъхне, но я очаквали и нови грижи и тревоги. Отначало се настанила да живее при сестра си Мариола в къщата ѝ в „Долната махала” (отсетне „Асенова махала”, а сега — „Асенов квартал”). Мариола била омъжена за Хаджи Никола Цанков, заможен кожар. Били бездетни и осиновили едно момче на загинали родители от с. Добри дял. Двуетажната им хубава къща над самата река в основата на „Трапезица” е запазена и сега на ул. Индустриална № 7 (предишен № 9), съвсем близо до моста между „Царевец” и „Трапезица” и недалеч от стария мост, който се намирал по-надолу. Мястото е много живописно и е било особено приятно за малката Иванка. Но наскоро те го напуснали и се настанили в бащината къща на Венета на ул. „Пролет” под бившата търговска гимназия (къщата сега не е запазена).
Скованите от предразсъдъци търновци не прощавали на Венета нито първото ѝ заминаване за Букурещ, нито завръщането ѝ с детето от мъж, с когото не била венчана. Първата ръка, която ѝ е протегната покровителствуващо, била на учителката-пенсионерка Иваничка. Венета не обръщала внимание на клюките и страненето от нея; главната ѝ грижа преди всичко била Иванка. Запретнала се да работи „чуждо” (по чужди къщи), за да я гледа, и както винаги, работата не ѝ тежала: „Честно си изкарвах прехраната и мислех само за Иванка, да е сита и топло облечена през зимата. Хич не обръщах внимание на одумките и подмятанията”, говореше тя. Освен това, като бедна жена на поборник, по разпореждане на окупационните власти, на първо време била подпомогната със скромна помощ от държавата, тъй като още не бил издаден закон за отпускане на пенсии. Но към края на 1879 г. тази помощ била спряна и Венета се намерила отново в затруднено положение. Тогава търновецът Киро Тулешков, приятел на Ботев още от ученическите години в Одеса, купил от Венета печатарската машина на Ботев и на 16. I. 1879 г. я настанил в помещението на турската кадийница, сега читалище „Надежда”.
И на Венета Ботева била отпусната пенсия от 30 лева месечно. „За какво по-напред”, както казваше тя, са могли да ѝ послужат тия пари. Идело ѝ да се откаже от тях, но преглътнала горчивия хап и приела пенсията. Иванка растяла, разходите се увеличавали, всяка пара била необходима. Отпосле тя е правила постъпки, за да се увеличи пенсията ѝ на 60 лв. месечно. Въпреки ясното положение, Народното събрание не удовлетворило молбата. Венета Ботева и дъщеря ѝ продължили да живеят в лишения.
С друга молба на Венета от 12 ноември 1894 г. до председателя на Народното събрание пак се иска увеличение на пенсията й. "Като съм изпратила дъщеря си Иванка да се учи в Женева, а пособието, което негово царско височество ѝ отпуща, наедно с 30 лева пенсия не са достатъчни за нейното поддържане, а аз не притежавам големи средства, затова най-покорно моля почитаемото Народно събрание, като земне предвид заслугите, които баща ѝ Христо Ботев е принесъл на отечеството ни, и незначителната пенсия, която получавам, да благоволи да ми увеличи пенсията, за да мога да улесня издържането ѝ в странство."
Като разбира, след дълго бавене на молбата ѝ от 12 ноември 1894 г., че няма да бъде удовлетворена и като вижда безразличието, с което се отнасят към молбите ѝ и несправедливото отпускане на пенсии, Венета изпраща до председателя на Народното събрание на 17 ноември 1895 година следната протестна телеграма:
"Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да Ви съобщя, г. председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500—600 и даже 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли, че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството?... Докога ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и мола Вашето разпореждане за отнемането ѝ. С почитание: Венета Хр. Ботева"

Копие от телеграмата й било изпратено и на софийския вестник „Млада България”, в бр. 46 на който от 21 ноември 1895 г. е било обнародвано. Редакцията прибавила и коментар към телеграмата. В него се казва: „По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно на Стамболовите народни събрания.”
Но как е щяла да свърже двата края и как е щяла да се погрижи за образованието на Иванка, която вече е тръгнала на училище, Венета не е могла да си представи, ако не е бил вуйчо ѝ. Когато Михаил Димитров пише за срещата си с нея в 1915 година, той подсказва отговора на тези тревожни въпроси: „Тя изказа, пише Димитров, учудването си, че толкова много се интересуват от Христо Ботев и толкова много книги били написани за него, а детето и съпругата му щели да умрат гладни” ако не се бил притекъл в тяхна помощ вуйчо ѝ. От тия думи трябва да съдим, че Венета Ботева си е отишла от тоя свят огорчена, толкова повече, че Народното събрание към някои е било много щедро...”.
Баба ми отбягваше да говори за нищожната пенсия, която ѝ давали. Когато е заговорвала за нея, тя я е наричала „някаква си там милостиня”. А предварително е знаела, че молбата ѝ няма да бъде удовлетворена от Народното събрание, председател на което бил Стамболов. С горчивина е трябвало да вижда, че Стамболов, когото е хранила в Букурещ, когото Ботев е обичал много и се е възхищавал от ума и способностите му, се е отвърнал от нея. Когато веднъж го срещнала из търновските улици, той вече големец, я погледнал, като че никога не бил я виждал, „обърнал си главата и файтонът му отминал”.
Отношението ѝ към Стамболов и неговото управление, както и на сина и дъщеря ѝ, е останало непроменено — отрицателно. Дори и когато е трябвало от учтивост да запазва протоколни форми на отношение, тя не е могла да възвърне някогашната дружелюбност към него в Букурещ и никога не се е обръщала лично към него в молбите си по пенсията й.
А Стамболов, както и други управници, са използували и името на Ботев, и неговите близки с оглед на личните си интереси, като често пъти се показвали заинтересувани. Но да се върнем към последователния ход на разказа си. До 1885 година вуйчото оставал непримирим. Дори и когато Венета в това време действувала за отпускане на пенсия, която заслужавала, и дирела неговата помощ за въздействие върху църковните среди в Търново, които също ѝ прости, че „не е минала под венчило”. Но годините му вече натежавали. Той сам не можел да се оправя и отново помислил за сестриницата си. Кой друг, освен нея, би могъл да го гледа добре. През 1885 година той пратил вест, че ѝ „прощава напълно”, канел я да отиде пак при него с дъщеря си, която щял да настани в пансион. Нараненото достойнство на Венета навярно не е щяло да ѝ позволи да се върне при него, но е трябвало да мисли за Иванка, за децата си. И тя склонила да замине за Букурещ. Там отново взела ключовете в ръка във владишкия дом и поела грижите за 77-годишния си вуйчо.

 Иванка била настанена в пансиона на мадам Брок. Две години престояли майката и дъщеря ѝ в Букурещ. През това време Панарет Рашев съвсем отпаднал. Силите му го напуснали, умът му отслабнал, започнал да говори не много редно, не можел да направи нищо без Венета. И владиката ще ѝ се отблагодари. В 1887 г. той починал, а тялото му било пренесено в Търново за погребение. За там заминали и Венета и Иванка. За Венета и децата ѝ било отредено наследство от владиката по завещание. Но освен това тя получила и пари в наличност (наполеони) и ценни книжа от австрийски заеми. Изпълнението на завещанието се забавило доста дълго. Тъй като разноските по издръжката и образованието на децата ѝ се увеличавали, тя настоявала пред изпълнителите на завещанието, между които бил и Евлоги Георгиев, по-скоро да се отвори завещанието на вуйчо ѝ, за да може да види на какво гради плановете си. Уреждането на завещанието станало едва през 1898 г. Но още щом се завърнала в Търново след смъртта на вуйчо си, Венета се погрижила да се нареди, за да може децата ѝ да продължат образованието си. С парите, които получила от вуйчо си, вън от завещанието, тя си купила къща в центъра на града, построила два етажа над нея и два магазина за доход, тъй като ги дала под наем. След дълги теглила майката и дъщерята се настанили в свой дом. Днес на фасадата на къщата (на ул. Ст. Денчев № 2) към улицата, в средата има паметна плоча с надпис:

ДОМ НА ВЕНЕТА – СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ – И НА НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ ИВАНКА ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ 1948 г. 

Иванка продължава учението си. Димитър довършва наскоро учението си в Русия. Майката живее с техните успехи, единствената й грижа е те да получат високо образование, както е мечтаел Ботев. Разумно разпределяли и харчели, главно тези средства са послужили за по-нататъшната издръжка на децата ѝ.
Редуват се радостни дни за Венета, когато децата й са около нея, и особено след като най-успешно са завършили висшето си образование. Тя споделя всички прояви на дъщеря си, симпатизира на социалистите и на македонското революционно движение. Неведнъж в къщата си подслонява македонци-изгнаници и революционери.
Къщата, която купила, била на Велчо Джамджията. Първоначално тя минала като зестра на дъщеря му Тодора Петкова Медникарова, после била на Тодор Бостанджиев и Петко Боев, при чието изселване я купила Венета.

След гибелта на Ботев, най-страшен удар за нея била предивременната смърт на дъщеря ѝ Иванка в 1906 г. Бях съвсем малка и си спомням само когато край ковчега на Иванка у дома баба Венета беше седнала, удряше с ръце коленете си и охкаше болезнено. Тя заживява сама в Търново. Не обича много да ходи и да се среща с различни хора, рядко ходела и у сестра си Мариола. Държала се почтено, сериозно. Постепенно се върнало и уважението на неподдали се на отрицателното отношение към нея търновски граждани.
Но когато почина майка ми в 1915 г., тя се пресели при нас в София. В осиротелия ни дом тя напълно замести майка ми. Както е бдяла над възпитанието на Иванка, така тя постъпваше и с мене. Поради постоянните настоявания да отиде и навести къщата си, един ден баща ми я завежда в Търново. Тя е доволна, че отново е в родното място. Но не мина много време и баща ми получи телеграма, че майка му внезапно се разболяла и че го вика веднага да замине за Търново. Когато той пристигнал и отишъл при нея, тя едва-едва промълвила: „Ох, дойде най-после”. Повече с очи, отколкото с уста му казала къде е скъпото прощално писмо на Ботев от „Радецки” и след като баща ми го взел и прибрал в джоба си, тя с последно усилие добавила, че той знае къде да го даде, за да се запази за вечни времена за българския народ. Последните ѝ думи били „за вечни времена, за българския народ”. Успокоена, обърнала се към стената, затворила очи и издъхнала. След смъртта на Иванка майка ѝ поръчала паметник, който и сега стои над гроба на милата ѝ дъщеря. А своята и народна почит към нея търновското гражданство изрази, като постави до него гранитна плоча на гроба на Венета Ботева, на която се четат словата: 

„ВЕНЕТА, СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ, РОДЕНА 1847 Г., ПОЧИНАЛА 27. II. 1919 г.ОТ ТЪРНОВСКОТО ГРАЖДАНСТВО -1948 г.”
Източник- Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство Венета Рашева-Божинова

 
Извадката е от - http://starotarnovo.ucoz.com/blog/veneta_rasheva_boteva_sprugata_na_khristo_botev/2014-12-09-12