Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Няма описание.
Автор: viva1122 Категория: Други
Прочетен: 70095 Постинги: 100 Коментари: 246
Постинги в блога от Май, 2015 г.
31.05.2015 19:34 - ...история

ИСТОРИЯ – ЗАБРАНЕНА И ПОГРЕБАНА

ЗАТОВА НЯМА ФИЛМ И НЯМА ПРИЗНАНИЕ

ЗА ТЕЗИ ТИТАНИ НЯМА ПОКЛОН, НЯМА И ГОРДОСТ

снимките в постинга - Бруно Сюткус
в мрежата има фотографии на "дедото" днес - пич

image

Клип за суоми-финландеца Си
мо Хайха/Хаюха, но подхожда за колегатаснайп - музика САБАТОН

http://vbox7.com/play:ac91de2d

- Този е „свалил” или просто убил 209 потвърдени живота – съветски войници и офицери, изтребва в 52 СНАЙПЕРСКИ ДУЕЛА - всички руски снайпери изпратени да го ликвидират!

- Разпити а КГБ, самия Андропов, среща с вълци и мечки, 14 години работа в мина, бой с престъпници, побоища, изтръгнати нокти, синьо-черно тяло в рани, влизане в посолсвтото на ФРГ в комунистическа Москва, 22 години в Сибир

- Целувката на Рождесвто христово, литовската съпротива срещу комунистите след войната, германеца снайперист мобилизиран на 2 пъти в... Съветската армия !!, манифестация и плакат на Сталин в калта пред трибуната

В своята книга-изповед, Бруно Сюткус разказва (според мен „аскетично”) за снайперски дуели, сражения, личните му победи, но най-вече за борбата след войната. Неговата книга НЕ ме впечатли с разказа му за сблъсъка на Източния фронт, ако търсех такава бих препоръчал десетки преди и над тази на Сюткус, той ме впечатли с разказа си след войната втората част на постинга!

ЗА "ИДИОТИТЕ", КОИТО С (ЧОВЕШКО ПРАВО) ЧЕТЕЙКИ ТЕКСТА (да го дочетат едва ли ще могат) СИ ПОМИСЛЯТ - КОМУ Е НУЖНО ТОВА ИЗБИВАНЕ, ЩО ЗА БЕЗСМИСЛИЕ Е ВОЙНАТА, КАКЪВ Е ТОЗИ УБИЕЦ, ТА ТОЙ Е МАСОВ КИЛЛЪР, ТОЗИ Е ИЗРОД... ще напиша(въобще необходимо ли е) - когато има векове омраза, когато има система, организирана сила, движение което посяга на Вас, децата и семействата Ви, когато около Вас гърми, когато умират хора, когато едни господари на света творят войни - КАКВО ?! ВИЕ ЩЕ СЕ ПРЕДАДЕТЕ, ВИЕ ЩЕ ГЛЕДАТЕ КАК УБИВАТ ВАШИТЕ ИЛИ ВИЕ ЩЕ СЕ САМОУБИЕТЕ ?
ВОЙНАТА НЕ Е ЛУДОСТ И БЕЗМИСЛИЕ - ТЯ ЗА С Ъ Ж А Л Е Н И Е Е ВЕКОВНА НЕОБХОДИМОСТ!

Можех да направя поредица постинги за този, но съкратих премного набрания и преведен от мен текст, за да бъде в един - НЕУДАЧНО (удачно е русизъм) ползвах НАРОЧНА лексика, която ще ви направи впечатление - тук-таме наричам този човек нашия, съветските войски - пълчища (както те наред клеймиха германците) и все пак се въздържах да ползвам определения като ЧЕРВЕНИТЕ ОРДИ, КОМУНИСТИТЕ ИЗВЕРГИ (а точно това съм слушал, чел и гледал по живково точно за германците). Направих си "експеримент".

................

Бруно Сюткус е роден на 14 май 1924г. В Танненвалде, окръг Шлоссберг в Ост Пройссен/Източна Прусия, следователно той успява да изтреби съветските си противници на 20 годишна възраст в 1944г. (първия запис потвърден в книжката му е от 2 юли), за сравнение Василий Зайцев, който е много полулярен сред русофилите и по света не само сред тях е почти 30 годишен когато бележи своите победи. За Зайцев знаят маса хора, за Сюткус „йок”... нека се върнем към хронологията. БРУНО СЮТКУС НЕ Е ГЕРМАНЕЦ С РАЖДАНЕТО СИ (Макар цял живот да нарича Германия своя родина, да се стреми към своята единствена следвоенна цел – да живее в Германия, с германци и като германец. Баща му е незаконен син на германски аристократ, който заедно с майка му бяга от Литва в Германия. От 9-годишен Бруно гелда 40 зайчета, събирал сено, подготвял храна за гъски и патици, помагал в отглеждането на свинете и както много деца в онези времена бил включван в събиране на реколтата. Сюткус разказва за учителя в тяхното село – Визариус, възпитаващ децата в национална гордост, понякога ползващ сурови методи и наказания, но винаги оставял децата не справили се с учението да стоят след часовете и да се упражняват. Малкия Бруно понякога страдал заради ниския си ръст (като младеж вече не е въобще нисък), но когато се връщал разплакан от училището, майка му ласкаво го успокоявала и утешавала, когато порастнал сам се научил да дава отпор на обидилите го. После работил на една ферма в която за 10 дни получавл 80 пфеннига, успявал да направи 10 райхсмарки, които давал на майка си, тя пък му открила банкова сметка, през лятото тръгвал с баща си да събират ягоди и гъби, после да ги продава, а есента продавали гъските и свинете на семейното стопанство, ловял риба в р. Шешуппе, най-често щуки. Когато години по-късно го призовали в армията през 1943г. Бруно Сюткус разполагал на сметката си с 1238 райхсмарки и в книгата си твърди, че пази тази книжка и досега като спомен.. На 10 годинки той постъпва като всички деца в „Юнгфолк”, а майка му от тези спестявания му купува униформа с която той много се гордеел. С порастването той се включил в работата с картофи, жътвата, привечер събирал ябълки и круши в друга ферма. 1938г. той завършва държавното училище и встъпва в „Хитлерюгенд”. Бруно започва да ходи до градчето Ширвинд и да посещава сбирките на Хитлерюгенд, а майка му желае той да посещава католиците в Шиллфелде, имат разногласия, но малкия Бруно предпочита своя отряд на който впрочем е избран за командир-шарфюрер. В това време баща му се разболява и Бруно поема освен своите и татковите задължения във фермата на Арно Бреммер, грижи се още за 4 коня, работи 11 часа в денонощието, недоспива. В тези младежки години той започва да пресича границата с Литва, която е наблизо и въпреки смъртната опасност – слива се с природата, камуфлира се, извършва контрабанда – продава им пемза и кремък, а купува колбаси, масло... Пресичал границите в полунощ, чувал своето сърцебиене, но ощетогава се научил да успокоява страха в себе си и развива умение точно да запомня местността около себе си. Когато навършва 18 години и излиза от редовете на Хитлерюгенд, вече подлежи на призив в армията, Бруно в един горещ летен ден пие ледена вода и се разболява, а хазяина за чиято ферма работи успява да го отложи на 1 година по-късно, заедно с това Бруно преминава военна подготовка в която се проявява като точен стрелец и е забелязан. Получава малокалибрена карабина която му дават за в къщи за да се упражнява и той започва да го прави по врабци и врани, последните твърди, че били по-наблюдателни и внимателни. Юли 1943г. пощальона му носи „повиквателна” и Бруно захвърля всичко и отива при родителите си, следващото утро родителите му го изпращат до гарата и се прощават с него, майка му го умолява да помни Бог, казва му, че ще се моли всеки ден за него и да не забравя, че врага-войник също има майка и жена, а може би и деца, които чакат завръщането му, както майката на Бруно него.

Сюткус разказва, че строевата подготовка не му харесала (разбираемо), а когато започнали стрелбите, той удивил всички – раздали им 5 патрона и с първия той попада в десятката, леко повдигайки карабината (точно така и трябва ако схематично начертаем правилната стрелба и най-явните грешки които се допускат извън „тази линия” и положение на ствола – то е за десетки инструкции и практики) със следващия изстрел той попада в единсйската, а с третия патрон в дванайската, което е максимума. Наблюдаващия отбелязва успеха му и му дават още 5 патрона – всички тях той забива в 12! Питали го стрелял ли е преди и той споменава, че има значка отличник стрелец във военната му подготовка, от Гумбиннен получава отпуск-награда 1 седмица и той се връща у дома. Края на юли 1943г. частта им се качва на товарен състав и пътува към СССР, подготовката им продължава там, а вечер охраняват линията Минск – Орша, веднъж Бруно заспива на пост (на мен не ми се е случвало, само веднъж прав на вътрешен без оръжие наряд с нож и то „умело” – спиш, но не спиш, усещаш всичко). Сутринта Сюткус се събужда и не намира карабината си, изпратен на хапуптвахта, а после заключен в погреб, по-късно е представен пред обер-лойтнант (няма грешка, на германски лойт, не лейтенант) Браун, който не го наказва жестоко, а само с миене на щабния коридор и най-вече с обяснение какво Бруно е сторил – опасността и възможната трагедия за всички негови колеги войници, ако врага беше пробикнал – това прави изключително впечатление на младия войник. Обер-лойтнант Браун и щабс фелдвебела (да фелдВебел, не фелдФебел е правилно на германски) присъстват на стрелби в които от 5 изстрела Сюткус попада 4 пъти в 12 и 1 път в 11 кръг от 100 метра, после маскирана мишена улучва 3 пъти в 12 и 2 пъти в 11 – това решава бъдещето му – изпратен е веднага в снайперската германска школа в литовския град Вилнюс! От 1 август до края на 1943г. Сюткус учи в школата окопаване, камуфлиране, разпознаване на маскирани цели, прицелване, определяне разстояние до цел, стрелба по движещи се цели (в което той имал забележим успех), той и колегите му гледали включително руски снайперски филми и били тренирани от опитни инструктори в селска местност на Източния фронт. Всеки завършил успешно курсовете получавал, карабина с оптичен прицел, бинокъл и снайперска камуфлажна екипировка - 5 месеца подготовка.

Първия му контакт с войната е когато той и негови колеги заемат позициите оставени от унгарци, преминавайки покрай изгорял руски танк от който воняло на човешка плът, подминали трупове на унгарци, германци и руснаци... В селски двор тяхната част разположила миномета си, но минути след това той бил нацелен от артобстрел, на единия войник била откъсната главата, а другия рачленен, самия Сюткус наблюдавал това и дори помислил, че е по-добре телата на убитите да бъдат покрити със слама, но пред възможността да бъде обстрелян и той се въздържал (и правилно). Артилерийския бараж бил прекратен и започнала съветската атака, германските войници открили огън твърде рано на 500-600 метра, вместо ефективния на 300 примерно. Бруно Сюткус забелязва съветски офицер с азиатски вид, който с пистолет насочвал атакуващите и го поразява, след това той започва да взема на прицел само комисари и да ги изтребва, атаката спира и противника заляга. След избиването на политруците, съветските командири връщат пехотата си назад. Следва атака срещу съседната рота, а Сюткус и колегите му фланкират с цел да отсекат съветските пехотинци от техните танкове, тази атака също е отразена. 

С течение на времето, врага разбира, че в полосата му действа германски снайпер и става внимателен, в същото време Сюткус поразява доста съветски „обикновени” войници. Появява се обаче и червеноармейски снайпер, който също отстрелва германци... При изгрева на 8 май 1944г. Бруно Сюткус разкрива руския снайпер в 300 метра дистанция и то първо по следите от ботуши забелязани с бинокъл, след това открива и самите биотуши свалени встрани от мястото където руснака е направил свое „леговище”, фиксира и самия снайперист с камуфлажни маска и куртка, вдясно от който имало нисък хълм и развалини от постройка – място според което Сюткус определял дистанцията и местоположението на Слънцето често пъти. Към средата на деня Сюткус засича блясък, глинт на някакъв предмет и разглеждайки внимателно открива съветски артилерийски наблюдател със стереотръба. Забелязва движение и в снайперското гнездо, в едно местата водещи до него хода на траншеите на 500 м бил прокопан плитко и маскиран зле. Руснаците често преминавали през него и когато Бруно фиксира двама страши офицери, сваля единия, втория явно потресен от станалото до него изпада в ступор и на място, Сюткус презарежда бързо и застрелва и него! Руския снайпер засича Бруно и променя позицията на тялото си за да стреля, но разкрива и себе си – двамата стрелят, но Бруно Сюткус е точен и убива руснака, куршума на врага преминава над укритието му... Така започва поредица от заявки с различни свидетели и различни цели – убити руски снайпери, офицери, минометчици, артнаблюдатели, свързочници... документирани са поразените цели, дистанцията, като в този период Бруно е ранен от фрагменти на мина след минометен обстрел. Заявки и всъщност жертви номера 5 и 6 са отново двама червени офицери, като и двамата са улучени в гърдите от дистанция приблизително 600 м. На следващяи ден от високоговорители руснаците призовават германците да хвърлят оръжието и да се предават защото войната вече била загубена, към Бруно Сюткус не били толкова благоразположени като го нарекли „кръвожаден фашист, който не може да разчита на пощада” ;), което предизвикало неговата усмивка, а заявлението им, че са дали заповед на маса свой снайпери да го унищожат приел сериозно.

Бруно разказва как едва ли не интуитивно усещал кога и къде има руски снайпер, неведнъж е бил провокиран с „кукла” на офицер от руснаците, но Бруно се въздържал и никога не се поддал на тези трикове. Самия той започва да използва този прийом с променлив успех, а в снайперските „дуели” печели с усет, точност и на първо място с бързина преди другия. Без значение дали срщеу него е снайпер, офицер или войник, вскеи попаднал в зоната му на огън е бил повалян до степен противника да не вдига глава в сектора където действа той. Получава заявка да попречи на съветски сапьорни части, които са особено внимателни, но един руснак показал главата си за секунди не оцелява – Сюткус го поваля от 200 м заел позиция на височина и скъсил дистанцията. След това руснаците установяват „екран” зад който работят, но надценяват неговата устойчивост и „противокуршумност” – Бруно поваля и избива тримата работещи – жертви номера 9, 10 и 11! Разказва друг случай в който ранен руски войник лежи в „ничията земя” и цяла нощ Сюткус очаква съветски екип, който ще дойде да помогне и извлече ранения, но такъв не се появява в цялата нощ – на другия ден агонизиращия все още мърда на моменти, но е оставен. На 5 юли 1944г. нашия снайпер край Слободка-Хлобьйсчин заемайки позиция 50 м пред германското минно поле на 7-а рота в 4 часа сутринта едва развиделявайки се засича руски снайпер седящ на дърво – с два изстрела Сюткус го сваля – убития пада надолу, но увисва за клоните – 12-ия в списъка. По-късно нашия убива още един съветски снайпер, като двамата стрелят почти едновременно, но германеца е точен и вижда как другия „потъва” и замира в земята, същия ден ликвидира трима картечари (екипа, прислугата/номерата на картечница), от разстояние 200м това са убийства 14-и, 15-и и 16-и!

Бруно Сюткус обяснява в книгата си снайперска конкретика – калибриране на оръжието, тренировки за точност как на дистанция 100м поставял точка предмет в червено колкото палеца му и започвал попадения, как определял метраж, скорост и направление на вятъра, педантично изучаване на местността, как си забранявал да си въобразява, че знае всичко, дори да го е знаел, как постоянно се питал – какво виждам аз – естествена маска или маскировка в най-малките детайли. Как е настъпана тревата, може ли да е пожълтяла там, признава умението на руснаците да се камуфлират, споменава за оптиката, която увеличавал тогава целта 4-6 пъти, как да се натиска спусъка, според Бруно Сюткус леко за да не се промени линията на виждане и огън, пише за самообладанието, сърцебиенето и завършва – „Безсмислено е да се стреля само заради процеса стрелба. Трябва да се убие врага, за да не убие теб.” Обикновено опитния снайпер стреля под ъгъл, примерно 40гр., за да не бъде моментално разкрит, трябва да е едобре маскиран, но и да има добра видимост към целта и въобще към противника, разстоянието до целта трябва да е такова, че куршума да не „минава” твърде високо или прекалено низко към целта (това може да се коригира при стрелба, но при снайпера първия изстрел често пъти е решаващ. Някои снайпери ползвали трасиращи боеприпаси – Сюткус нарича това безумние, защото веднага демоаскирало позицията им. Бруно отбелязва, че нито един елемент в твоето облекло не трябва да те откроява и така да те прави мишена на противниковите снайпери, а също така твърди, че е стрелял точно изключително бързо – това и убеждението му, че е имал шесто чувство той пише, че му позволява да оцелее и победи в 52 СНАЙПЕРСКИ ДУЕЛА КОИТО Е ИМАЛ СРЕЩУ РУСНАЦИ! Бруно Сюткус ползвал германски патрони произведени преди войната или югославски амуниции, оръжието му била Zielfernrohr Karabiner 98k (kurz)скъсена ползвана масово в германския Веермахт, но в неговия случай с цайссовска оптикаZeiss Ajack 4x. Разказва за прицелването – съобразяване с вятъра, слънцето, проблема с биноклите и отблясъците, които те имат при слънце, съхранението на оръжието чисто, смазано и да не се изпуска на земята. Коментира търпението и дори жестокостта – някои „заявки” е трябвало да се наблюдават няколко дни и да се поразят в точния момент, в други случай е било изгодно да раниш един противников войник и да изчакаш друг който се опитва да му помогне – така жертвите ще са две. Има случай в които трябва да се направи „избор” – примерно край Луна-Шнайзе срещата му с движещ се съветски патрул от 7 човека, като Сюткус избира да повали картечаря и след това д се изтегли или друг случай в който с изтрел в главата ликвидира съветски командир водещ хора със себе си по траншеите, но не прикриващ се добре. В следващи заявки той избива руски артнаблюдатели, като след изтребването им винаги разбива и стереотръбите им, за да не могат да се ползват от други. Пише как различавал съветските командири в тяхното разположение по това, че носили фуражки, докато редовите били изключително с каски.

Бруно Сюткус получава Железен кръст 2-а степен, а във вестника „Unsere Armee” е упоменато, че той се явява за награждаването в мръсна снайперска екипировка. На 7 юли Бруно ликвидира 24-тата си жертва, но е забелязан от 9 руски войника, те откриват огън по дървото на което е германеца, но той остава на него и убива единия картечар в главата, докато другия успява да порази въпреки, че руснака се е намирал зад укритие. По-късно поразява съветски часови от 200м в главата, вече е в района на Маджарен-Шлюхт, където забелязвайки движение точно преди червената атака убива червения командир от разстояние 600м. Руснаците изпращат група от 20 човека с цел да ликвидира именно Сюткус, но тя е разкрита от германските гренадири и спряна с огън. На 12-13 юли край Маджарен-Шлюхт Бруно избива 5 руски войника от заласкиран пост на дървета, но тези негови победи не са потвърдени поради липсата на наблюдател, проследява и наблюдава руснаците няколко часа до следобеда преди да ги „започне”...

„СЛЯПАТА НЕДЕЛЯ”: Сюткус няколко пъти се разминава със смъртта – първия случай е когато застъпва на пост и се отправя към района си, като секунди преди това спи плътно до колегите си наблъскани един до друг в полеви условия... правеки няколко крачки той е отхврълен усещайки тежък удар в гърдите - мигове след това се намира и съобразява в яма с вода, а около него и върху него части от телата на другарите му – сред тях се взривява снаряд... В друг случай той е изпратен да предаде извънредна заповед на ротен команден пункт, заедно с негов колега – фрагменти от снаряд детонирал близо до тях по пътя им убива другия, Бруно продължава сам, но достига КП късно през ноща попадайки на неоопознат труп, който Бруно по напипване и най-вече по намерената храна в него определя като съветски... малко по-късно дочува и руска реч от бившетп германско КП, което явно е превзето от руснаците. Няколко руснаци се показват от входа му и Бруно просто замира имитирайки убит, комунистите преминават покрай него наричайки го още един утрепан фритц... Впоследствие Сюткус намира разположението на остатъците от 5-а рота и предава жизненоважната заповед за оттегляне спасила 80 човешки живота от обкръжение, смърт или плен!

Изпълнявайки разузнавателна мисия той и още двама войници край Оджехо се натъкват на съветски майор, няколко войници в камион, бързата реакция на германския снайпер ликвидира единия руснак вдигащ винтовката си към германския ефрейтор до Сюткус. Съветския майор и 4 червени са взети в плен, заедно с полева „сумка” и документация в нея. Жертви номера 50, 51 и 52 са застреляни от нашия снайпер на дистанция ок. 300 м, като първия е руски наблюдател, втория неговия помощник в опита си да изпълзи и по-късно един руски войскар привечер по огъня на цигарата му – свидетел на тези победи е унтер-офицер Вундерлих – за преминаването на цифра 50 успеха е поздравен писмено от известния (тогава и сега за познавачите) генерал-полковник Готтард Хайнрицци. Приближаването на войната до границите на източна Прусия е мотивация за Бруно Сюткус да воюва още по-активно и ожесточено, семейството му родители и сестра му се евакуират към малкото градче Блументал. Когато на 16 октомври 1944г. Рускосъветските комунистически пълчища за първи път тъпчат германска земя започват първите масови изнасилвания и убийства на германско население – вкл. Кърмачета и дори отделни френски работници в германски стопанства – Бруно Сюткус подчертава, че това НЕ Е ДЕЛО НА ОТДЕЛНИ ЧЕРВЕНОАРМЕЙЦИ, А МАСОВО ЯВЛЕНИЕ УМИШЛЕНО ПОДСТРЕКАВАНО ОТ КОМИСАРИТЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ (което по документи, днес историците чудесно знаят). В германска контраатака, Бруно има задача да ликвидира руснаци с тежка картечница – убива жертви номер 56 и 57, веднага след това избива следващите двама поели картечницата по заповед на руски офицер до тях – това са съответно жертви 58 и 59, номер 60 е същия този офицер в опита му да се скрие, следва още един офицер жертва 61 в опита му буквално да бяга назад към руските позиции, а в това руско отстъпление след този командир падат още двама – 62-и и 63-и редови войници свалени от Сюткус – в един бой и за един ден, „толкова”! Смърт под номер 64 постига съветски командир навлязъл с няколко войници в германските траншеи – Бруно го поваля, а после пробива от само 40м атакуващия към него съветски стрелковак... след този бой пристига попълнение и в батальона се явява втори снайпер. Дни след това той пада убит от съветски снайперист след като германеца пропуска с първия изстрел и няма „възможност” за втори... в батальона е изпратен втори млад снейпер, който пак след дни е ранен и Бруно остава единствен снайпер. Убийства 72, 72 и 74 са трима руснаци в комбинация – снайпер, офицер и артнаблюдател... независимо, че са маскирани Бруно ги открива, наблюдава и „започва” – първи приключва със снайпериста, след това офицера в опита му да се приближи по-близо до снайпера, а накрая наблюдателя.

От 20м (!) Бруно застрелва двама руснаци в дъжд, кал, а той е принуден да се сближи толкова със съветските позиции и лази към тях за да избегне артобстрел. Следва и описание на неговия другар Хорст – покосен от автоматна серия – Бруно остава с него в последните му минути, пробва да му наложи превръзка, но Хорст прави жест с който отказва и със слаб глас желае Сюткус да напише писмо на майка му и жена му, за да не го чакат в неизвестност и да знаят за неговата смърт... Бруно го пита какво е усещането и болката, а другия му казва, че сякаш в него са забити хиляди нагорещени игли, очите му „стават стъклени”, Хорст призовава майка си и умира. На 3 ноември Бруно застрелва руснак от нищожните под 20м, който не разпознава германския снайпер, а го мисли за съветски лазещ войник, малко след това по нашия стреля руски снайпер, но куршума му отскача от каската на Бруно, получава рана под лявото око, която губи много кръв... когато руснака малко променя положението си е ликвидиран от Сюткус (германеца пише своето убеждение, че в снайперските дуели побеждава обикновено този, който има по-прецизна техника на стрелба, също така той никога не е пушил на фронта и никога не се е поддал на провокация да стреля и разкрие позицията си, ако не е убеден категорично в първото си точно попадение в избраната човешка „цел”). Преди частта му да се предислоцира в Ястжебец, Бруно става свидетел на смъртта на двама германски войници носещи към първа линия храна... пролазвайки 50м Сюткус с просълзени очи взема още топлите „котелчета” и ги изнася към колегите си. Жертви 88 и 93 са руски снайпери, и двамата Бруно поразява в гърдите единия от 400м, другия от 500 като провокира втория да стреля и да се разкрие. Бруно узнава от доведен руснак „език” заловен при германски рейд, че под номера 89, 90, 91 и 92 преди е убил генерал, комисар, командващ полк и командир на батальон! (години по-късно в съветски плен в Иркутск, Сюткус ще бъде разпитван точно за тези от генерал-полковник Мирошниченко...) Как ликвидира тези ли ? Руснака генерал дошъл на инспекция не желае да се прикрива, въпреки, че е предупреден за опасен германски снайпер, защото не си заслужавало да се крие пред „кръвожадния фашист”... Бруно разказва, че руснаците били некомпетентни в неговата зона след ткато толкова дълго време не могат да се справят с проблема, който представлява той – знаели са името му и инфо за него. Сюткус убива генерала и част от „компаньоните” му, единия оцелял от тях е същия този Мирошниченко с който живота пак ще ги срещне.

Бруно Сюткус има „проблем” при награждаването му с Железен кръст 1-а степен – установява се, че когато е предложен, той има 99 убити на своя сметка, а не изискваните 100 за които е заявено... Победите на снайпери в близък бой НЕ влизали в сметката им и не били записвани в книжките им, убийството на предаващи се в плен също не се отчитало и не се толерирало... Докато в другите армии, често пъти наградите изпреварват реалните удпехи, то в германската... закъсняват – Сюткус е поздравен от тогавашния командващ 4-а танкова армия генерал Фритц-Хуберт Грезер за неговата 75-а победа, който той вече има на сметката си 125! На 19 ноември 1944г. Край Пшибор, Бруно заляга моментално когато забелязва „огъня” от дулото на руска картечница, това спасява живота му, фрагмент от камък пръснат от картечен куршум го ранява над дясното око – веднага след това Сюткус застрелва руснака който е под номер 110, а след това червен снайпер стреля по него и куршума откъсва част от камуфлажната му екипировка, двамата се „дебнат”, но мигове преди изстрела на руснака, „нашия човек” му пръсва главата за момент попаднала в прицела от 300м (свидетел на всичко това е гренадир Балц), а по-късно след като раната му е обработена и Бруно се завръща в боя.

На 22 ноември 1944г. Бруно Сюткус успява да изтреби... 2 руски снайперисти... докато сваля картечар, той усеща или по-точно „мярка” глинт, отблясък от стъкло – следва изстрел и куршум преминал покрай шията му – Бруно отвръща на удара където е забелязъл да проблясва оптиката и убива първия, но миг след това следва втори изстрел на втори руснак-снайперист, втория също е неточен целейки се над необходимото – отново Бруно е спасен от каската си – руснака е продупчен в гърдите – в това утро Сюткус успява да направи нещо много рядко – да убие снайперска двойка на което е свидетел гренадир Беррес. Има и „противоположни” случаи – вместо бързина и реакция, Бруно Сюткус дълго наблюдава постови... застрелва го едва когато онзи напуска поста си след смяна (убийство 119 със свидетели ефрейтор Лихтенберг и гренадир Бюпнер). На 28 ноември 1944г. Бруно си прави „експеримент” – имайки върху себе си плътна защитна „бронежилетка”, която го е съхранявала след изстрел до 400м, той попада в целта на съветски снайпер... жилетката го спасява и той влиза в ролята на мъртъв. Така наблюдава противника и го застрелва на свой ред, когато онзи напуска укритието си с попадение в гърба.

Дни преди това, на 24 ноември Бруно Сюткус среща любовта – получил е отпуск, който провежда зад линията на фронта, а до него се оказва медицинската сестра Ерика Ленц, тя внимателно наблюдава как Сюткус сам почиства педантично карабината и ботушите си, после тя взема куртката му и започва да кърпи дупките пробити ит съветски куршуми. На обяд, тя му остъпва своя десерт – пудинг, а дне след това Бруно по собствени признания започва да мисли за нея ден и нощ, започва да си припява войнишката песен „Ерика”, а тя често му оказва особени знаци на внимание. Сюткус пише в книгата си – „и все пак аз знаех, че това не е момиче за мен. Аз бях прост войник, който можеше да загине всеки следващ момент...”! На 16 декември 1944г. Край Карникелберге Бруно убива руски караулен пост от 250м и после войника който се опитал да помогне на убития – това са жертви 146 и 147... удивителното е, че същото се случва следващия ден – отново двама караул и отново две успешни убийства 148 и 149! На РОЖДЕСТВО Христово, Бруно Сютлкус получава осоебн подарък – ЦЕЛУВКА ! Ерика Ленц въпреки забраната медсестри да бъдат допускани на първа линия, настоява упорито пред командването „Аз задължително трябва да отида там, където се намира моя снайпер Бруно!”... така тя е пропусната напред и го изчаква в неговия блиндаж, Сюткус се връща след мисия и... „Тя ми се стори призрачно видение. Тя въплъщаваше за мен всичко:родината, живота, любовта, всичко онова за което си заслужава дда живея и умра. Тя ме прегърна и целуна. Това беше най-хубавия подарък... Докато съм жив, аз винаги ще помня този ден и Ерика.”

На 30 декекмври 1944г. Бруно Сюткус към 08.00 сутринта убива противников наблюдател, изчаквайки го да се покаже в левия прозорец на висока сграда от която били видими германските позиции, чакането си „заслужавало” и работата е свършена от дистанция 400м. 1945г. Започва с няколко руснаци ликвкдирани от разстояние приблизително 600м, по-късно работи в екип с германски пехотинци, които вдигат над траншеите „кукла” по която неопитен руски снайпер стреля и разкрива позицията си, за да го ликвидира Сюткус. Постига победа в която убива 6 руснака един селд друг, като всички следващи двойки се натъкват на убитите от Бруно преди това, той изчаква появата на „новите” 2 часа търпеливо. След време Сюткус се разболява, но за „сметка на това” с Ерика Ленц обяв      яват годежа си! Редуват се драматични моменти в отбрана, раняване в ръката, което е много болезнено, но лечимо, прекратяване на огъня от руснаците с предложение германците да се предадат, ако ли не – то смърт очаква всички „фашистки псета” – в 196-и полк предатели няма и никой не дезертира. При артобстрел Бруно е затрупан в рушащ се дом, спасен и буквално изровен е от колеги, ръката му се надува жестоко, ЛЕКАРИТЕ ИСКАТ ДА Я АМПУТИРАТ, НО ТОЙ ОТКАЗВА, получава болки в лявата част на гръдния кош, плюе кръв и е пратен в тила да се лекува – сдава снайперската си карабина...

image
 

ВОЙНАТА ПРИКЛЮЧВА С ПОБЕДА НА ЧЕРВЕНИТЕ КОМУНИСТИ И ДЕМОКРАТИТЕ С КОЛОНИИ В ЦЯЛ СВЯТ... Бруно Сюткус напуска излекуван болницата в Бургщедт и търси Ерика недалеч от Висбаден – срещат се и повече не говорят за брак – тя споменава, че от неговата помощ се нуждае повече майката на Бруно, а не Ерика, но му помага да се свърже с американски полковник, който може да му предложи работа! Офертата е Сюткус да е наменик в охрана на шахта за злато и елмази в Африка, но преди това да бъде 1 година американски снайпер наемник в Азия – Бруно казва, че не се продава и отказва, когато американеца цинично му споменава, че германците са искали да превземат целия (?!идиот) свят, Бруно му отговаря, че те-американците са позволили на комунягите да унищожат германците и половин Европа под червено иго. Сюткус все пак е посъветван от американеца да не търси майка си в руската зона (тя била в покрайнините на Лайпциг грижейки се за три сирачета на приятелка от детството), Бруно ги намира и се надява да ги отведе на запад, но още втората вечер е арестуван от руснаците – ПРЕДАВАТ ГО ГЕРМАНСКИТЕ КОМУНИСТИ!

Майката на Бруно го измъква от руската СМЕРШ с подкуп – бутиолка френски коняк дарен от генерал Грезер на Сюткус и златен пръстен принадлежал на дядото на нашия снайперист – аристократа чийто незаконореоден роден син е бащата на Бруно – пръстен с печат и многовековен. Руснака помага на Сюткус да му се издаде временно удостоверение на литовец, но по-късно заради него той е мобилизиран в... ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ – всички мъже от „новоосвободените прибалтийски народи” били призовавани в Работническо-Селската Червена Армия (както е правилното в онова време название на армията на СССР – Съветска тя става с указ отр февруари 1946г. – дотогава е Рабоче-Крестянская Красная Армия РККА). Бруно Сюткус въпреки молбите на майка му е качен във влак с хиляди други мъже, но на една гара той скача от вагона и между два влака бягайки се измъква след което се връща в Лайпциг при майка си и трите сирачета. Бруно е търсен от руската милиция, преоблича се в женски дрехи, увива се в бинтове, крие се, майка му проси по улиците за да изхрани трите дечица, същото правят в Литва (зщаото майка и син вече са в Литва) хиляди германски жени и деца на границата на гладната смърт избягали от Източна Прусия в Литва и бродещи изнемощели по улиците просейки милостиня. Сюткус нелегално посещава Прусия и родните места, вижда пустота, подивели котки, тук-таме старици и минирани пътища...

Попада в дом където мъж без крака (изгубил ги на Източния фронт) лежи на легло, над него жена му плаче, а на съседното легло бавно умира 12-годишната му дъщеря зверски изнасилена от руснаците – майкат се предложила на тях, за да посягат на девойката, но те й се присмели и 8-те изнасилили дъщерята... Бруно узнава и за разстрел на германски военнопленници край брега на езеро. В Шлоссберг намира разрушена църквата, а на нейното място издигнат съветски паметник... Този път Сюткус е заловен в Прусия и отново без документи е мобилизиран с други, навлечена му е стара червноармейска униформа, а слуховете носят, че ще бъдат пратени в Далечния изток да се бият за СССР. Бруно решава отново да бяга и го прави в една мразовита нощ, но при бягството му е вдигната тревога и той е улучен нефатално. Бяга губейки кръв, част от нпща престоява скрит, губи още кръв и силите му отслабват – погреба в който се крие той „дели” с труп на жена – убита с изстрел в главата, но с разкрачени крака и преди това изнасилена от съветски войскари. Раната му се оказва лека и на третия ден Сюткус се престращава да премине река Шешуппе, тази от детството му, но тогава с плаващи ледени парчета на повърхността и бягащия от руснаците Бруно... На ръба на смъртта той се добира до фермата край Фихтенхое и там губи съзнание – намерен е от неговия познат Юстинус Баукус, който вади куршума и с нагорещена ютия „запечатва” раната му! БРУНО СЮТКУС СТАВА ЧАСТ ОТ ЛИТОВСКАТА СЪПРОТИВА И СЕ ВЛИВА В АНТИКОМУНИСТИЧЕСКИ ОТРЯД! Съпротивата в Литва включва към 20 000 литовци, но те бързо са смазани от руския окупатор – кърваво и жестоко... съпротивата е към своя край и Бруно няма късмет, защото отряда му бързо се разпада. Той е заловен, пребит, принуден да признае, че е бил германски войник, но близките му отново го измъкват със застъпник пред съда с поредния подкуп – този път за колбас и водка... !

Бруно става свидетел на края на литовските антируски отряди – един такъв е обкръжен след предателство и му е предложено да се предаде... бойците отказват и се самоубиват пред „перспективата” да бъдат мъчени от комунистите, ТЕЛАТА ИМ СА ОСКВЕРНЕНИ, ОБЕЗОБРАЗЕНИ И ОСТАВЕНИ ПУБЛИЧНО ПРЕД МИЛИЦИЯТА ЗА ДА ГИ ГЛЕДА НАСЕЛЕНИЕТО, сред тези „уродливи” тела са били познатата на Бруно учителка гражина Матулайте и нейния жених. Следват „свободни” комунистически избори – ВСИЧКИ КАНДИДАТИ БИЛИ ПОРЪЧАНИ ОТ КРЕМЪЛ КОМУНИСТИ! ЛИТОВСКИЯ НАРОД БОЙКОТИРА ИЗБОРИТЕ И НА СЪТРУДНИЦИТЕ НА НКВД СЕ НАЛАГА САМИ ДА ПОПЪЛВАТ БЮЛЕТИНИТЕ! На 1 май 1947г. населението под строй е заставено да проведе манифестация-възхвала на Сталин... самия Бруно Сюткус е принуден да носи плакати „Сталин – нашия велик учител”, неговия приятел Юргелис, който е мелничар държи другия край на плаката, но от сутринта се е бил напил и минавайки край трибуната се хлъзга в локва, след което Юргелис, повлечения Сюткус и плаката с портрет на Сталин пада в калта – мигновенно са арестувани... Тони Повелайтис (бъдещата жена на Бруно) е принудена да оргазнизира училищно тържество в което децата да рецитират стихове в прослава на Съветския съюз и строй. В програмата обаче, тя залага на стихове за свобода в които не се споменава никаква партия – партийните функционери я цензурират и арестуват и нея... след застъпничество на директора Антонина е освободена, работи на техническа длъжност и вече не е учителка, мелничаря Юргелис също е пуснат, защото селото не можело да съществува без мелница, Сюткус също е освободен като отличен работник. Наблюдението, тормоза продължават и в крайна сметка Тони Повелайтис на 25 март 1949г. Заедно с близките й е изселена в Сибир!

В онова време Тони разказва на Сюткус за живота си – нейния покоен мъж, за последните дни на германската отбрана, за идването на червеноармейците, които изкопават ров и след това директно от прозорците на храма Св. Петър и Павел изхвърлят ранените германски войници намиращи се в църквата, заравяйки ги живи – Сюткус твърди, че това става във Вингис и че там над гроба им и до днес има... детска площадка за игра. Когато съветската власт „идва” в Балтика 1940г. Нейния мъж спори и се противопоставя на местния червен „сатрап”, после 1941г. Литовците отказват да воюват срещу германските войски, бягат от фронта, предават се масово 1941г... 1944-1945 Германия губи и отново същия местен червен комуняга Матульонис е назначен от новата съветска власт за министър на горите, той веднага скалъпва дело срещу мъжа на Антонина и последния е заточен в Сибир. Поредния донос пък срещу Бруно става факт, той за кой ли път е арестуван и хвърлен в единична камера, подложен е на садистки мъчения от руския лейтенант Кисельов, руснака изключитлено се вбесявал, че Сюткус никога не крещял от болка, а само стенел. На Бруно се задават въпроси за неговото минало, той отказва да отговаря въпреки издевателствата, запознават го с германски пленник, който на другия ден убиват и показват на Сюткус тялото му, той отново отказва да говори – нещо повече – крещи в лицето им „Свършвайте с мен” – руснака поставя на главата на Бруно кибрит и стреля в него... Антонина и майката на Сюткус за пореден път го измъкват – отново с подкуп от водка, кристален сервиз и дрехи дадени на капитан Шулебин – спасения Бруно представлява покъртителна гледка – черно-лилави от побоищата петна, целия подут, кървави резки по гърба му, изтръгнати нокти, кървящ... Януари 1948г. Умира майка му и той пише как седял и плакал, а на него гледали трите сирачета на Мария Щеппат – осиновяват ги негови родственици, а Бруно пие и дави мъката си с този който трябва да го следи и надзирава – Кондрашов, последния се оказва човек и хвърля заповедта за пореден арест в огъня.  

СИБИР – всичко се решава когато на 25 март Бруно узнава, че е решено Антонина Повелайтис да бъде заточена в Сибир, младия мъж решава, че не може да я остави на произвола, той пише – „... тя беше на 44 години, 19 години по-голяма от мен. Как щеше да живее в мразовития Сибир без мъжка подкрепа? Година преди това, аз й обещах да разделя нейната съдба... Тя не ми повярва: Когато дойдат за мен, ти самия ще трябва да бягаш, както това направиха другите мъже. Те захвърлиха своите жени и деца, за да се спасят сами... „ Бруно Сюткус тръгва с нея! Баща му се опитва да го разубеди, но не може да го спр – Бруно нахлува в жилището на Тони, намира я пред няколко човека от НКВД да стои на колене, да плаче и в ръце да държи най-малкия си син роден 1943г., а Сюткус й казва, че ще тръгне с нея. „Бруно, ти знаеш ли къде ме пращат – в Сибир! Моля те, помисли, освести се, за да не съжаляваш за избора си!” Съветския капитан му напомня, че Сюткус е млад, че лесно ще намери в онези времена млада жена, вместо тази на средна възраст и с няколко деца. Бруно казва, че щом там в Сибир живеят хора, то ще живее и оцелее и той... заминването и пътя са сцени от плачещи жени, падащи на колене пред съветските войници с молби да не бъдат пращани в Сибир, но всички те са събирани в камиони и насилствено качвани. Най-големия син на Тони – Ромас без да знае, че майка му и малките му брат и сестра търгват към Сибир, остава във Вилнюс където учи в университет! Качени са на влак, наблъскани във вагон за добитък и така започва пътуването на хиляди километри – хората във вагона имат една кофа където да вършат всички човешки нужди – на една гара едно от момичетата във вагона изхвърля съдържанието на кофата върху съветски войник, който не може да напуска поста си и стои залян в студа с екскременти, когато идва началника на охраната и заповядва да се покаже виновната – никой не я предава, въпреки, че са наказани – три дни вратата на вагона е залостена, не им дават нито хляб, нито вода, няма храна дори за бебетата вътре... 4 седмици те пътуват от Литва до Иркустск, някои умират, виждат езерото Байкал блестящо от отразените селищни светлини, хидроцентрала строена от германски пленници, повечето от които умират там без да се върнат в родината си...

Бягството от тайгата било почти невъзможно – разстоянията между някои гори били 200км, господари на на всичко това били мечките и вълците. Трудовата седмица била 7 дни, основен източник на белтъчини била рибата в реките, а досадните мошкари били в състояние след ухапване да подуят веждите и устните. Семействата на местните колхозните, които имали в двора крава се считали за богати, нейната смърт оплаквал целия род. Труда бил робски и Бруно работил цял ден за 20 копейки – за сравнение порция супа с месо от убита мечка и малко картофи струвала 2 и половина рубли – ще рече работиш няколко дни за този „деликатес” веднъж и евентуално. В тайгата край малка рекичка Сюткус за първи път в живота си среща отблизо мечка, в друг случай е арестуван защото отнема и хвърля палката на надзирателя. Извозен на много километри в друго селце и местната тъмница, Бруно престоява цяла нощ, а на сутринта разбира, че всички милиционери вечерта са се напили, излиза и се опитва да продаде дрехата си на местния пазар за малко хляб. Непознат човек го заговаря и се интересува дали Сюткус е германец, на което той отговаря утвърдително – после човека го кани при семейството си, като се оказва интерниран поволжки германец с фамилия Кербер, поредната жертва на сталинския терор. След това Бруно Сюткус поема назад към своята Тони и 2 дни върви през тайгата... следва тежка зима с температури до – 50, кравите се превръщат в кожа и кости, а много възрастни хора измират от глад и без сили, други поради липса на всякакви лекари и медицинска помощ. Местното руско население постепенно приема литовците, защото вижда тяхното трудолюбие най-често в контраст с пиянството на руските мъже, особено тези преживели войната. През цялата книга той се учудва защо навсякъде в Русия има паразити, без значение дали е война или мир, във всеки селски дом той попада на въшки. Сюткус разказва, че почвата в онези краища била плодородна и ако се обработвала от литовски селяни, там щяло да стане Рай, но разбира се, там управлявали партийни фигури, които често предварително рапортували в Москва за събрана реколта, докато все още такава дори нямало – стремежа бил да се преизпълни плана и да се заяви желаното. МНОГО ЧЕСТО СЕМЕЙСТВАТА В КОИТО ИМАЛО ПОЧИНАЛ НЕ СЪОБЩАВАЛИ НА ВЛАСТИТЕ ЗА НЕГО, ЗА ДА ПОЛУЧАВАТ ХРАНИТЕЛЕН МИНИМУМ НА ГЛАВА – за умрелия се разбирало едва на пролет. В онази свирепа зима Бруно Сюткус заболява от двустранна пневмония – излизайки в гората той припада и случайно е намерен от двама ловци с кучета, които го подушват – разтрит е със сняг, върнат е към живота с няколо глътки водка от непознати хора на които той винаги ще е благодарен заради спасения му живот. Хирурзи решават да ампутират краката му, но един се противопоставя – Лапков, като ги съветва да изчакат... Бруно постепенно възвръща чувствителността си в краката и накрая в пръстите си, след време напуска болницата оздравял – отново смъртта го подминава!

Изпълнен с енергия Сюткус, Тони и децата си организират малко стопанство, което постепенно се разраства, изумява всички в селото, като събира реколта от картофи (експериментира и си прави такова поле въпреки песимистите), краставици, лук, маруля, дори... портокали В цялата местност той е единственото такова чудо). Идват селяни от къде ли не, за да погледнат стореното, Бруно продава част от излишъците и облича семейството, успяват да складират големи запаси и да добият такива „норми” реколта, каквито за другарите са непознати и непостижими. Разбира се, щастието в социалистическия „рай” за такива като него е невъзможно и нетрайно, той си позволява да критикува партията и началниците, след което е арестуван и бит на бетонен под. Сюткус оцелява и след това, а когато се връща Тони го заклева да държи езика зад зъбите си, защото следващия път може да му е последен, същия ден тя му казва, че е бременна, а Бруно пише: „Сега аз намерих смисъл в живота си, причина да продължа да живея... Тони беше се превърнала в моя спътница в живота. Тя беше за мен едновременно жена и майка.” С парите от своя труд те купуват козичка, били считани за заможни селяни, зщаото ядяли два пъти на ден и имали сутрин хляб, а вечер картофи, млякото и месото били редки деликатеси. Сюткус среща вължи в тайгата – глутница, която възспира коня му излязла на пътя – млада силна вълчица приближава към него и както пише Бруно, се поглеждат очи в очи, той не изпитал страх, защото биил убеден, че вълците нялаи намерение да го атакуват, дори ползва израза, че с вълчицата се разбрали един друг, а глутницата изчаквала назад, после вълците побягнали в гората. В друг случай на вълци попада посред нощ и запалва факел предварително взет за тази цел, след като няма право на огнестрелно оръжие, той и коня му препускат гонени от глутницата, но оцеляват. В същото време колхоза жъне успехи и е споменат с похвала от КПСС, партията нарежда сред челниците името на Бруно Сюткус, прочетено и произнесено в реч от секретаря на райкома.

На 1 юни 1951г. в  Жигалово се ражда неговия син – Витаутас, поради липса на кърма, той е откърмен от една съседка на Тони в болницата. Години след това на Рождеството през 1954г. Бруно Сюткус хваща в тайгата радопредаване на „Гласът на Америка”, той и Антонина плачат слушайки епископ, спомняйки си родината Литва, той родината Германия, същата година сина му е навършил три годинки и на въпроса „Кой си ти?”, се научил да отговаря „Фриц”. В жилището им се „нанася” котка, услужкиво дадена от руска селянка за борба с големите плъхове, които в някои нощи се катерили по малкия Витаутас, по косите на Тони или хапели Сюткус, котката се оказала много гальовна и след като прогонила мишките, често пъти седяла в краката на Бруно. В 03.00 сутринта той улавял предаванията на Би Би Си на германски език 2 часа продължителност, а по-късно на средни вълни намира „Дойче Велле” като на Коледата 1955г. Цялото семейство слуша камбаните на Кьолнската катедрала. Има проблеми с някои руснаци – една рускиня го замеря с кофа и го навиква: „Моя син умря във войната. Вие фашистите го убихте, вие там в Литва изсмуквахте кръвта на народа, за това са ви пратили тук, но не е трябвало да ви пращат, а да ви разстрелват...” Това става когато съветската власт назначава Бруно Сюткус за ръководител на малка свинеферма към колхоза, той отива пред шефа и отказва да ръководи след като една подчинена няма доверие в него и го вини така. Председателя извиква свинарката Новицкая и заявява, че съветската власт знае всичко за германския войник Сюткус, но че тя трябва да работи под негово началство и да се подчинява, той е полезен на поста си и свинефермата може да се лиши от нея, но от него не. Свинете започват да раждат по 10-12 прасенца, намалява смъртността им, а колхоза става номер едно в областта, пораства дъщерята на Антонина – Гражина, а Бруно прави всичко възможно за нейното образование. Едновременно с това хиляди волжки германци намират смъртта си в Норилск, града който те вдигат с ръцете си и за който пропагандата лъже, че е дело на съветски хора.

Сюткус пази топъл спомен за една рускиня: „Нейния мъж е бил арестуван 1937г и повече не го видяла. Всичките нейни 7 сина загинали във войната с Германия. Тя ми показваше техните снимки и често плачеше. Най-младия от тях, който навършил 18 години умира при щурма на Берлин. Тя не вярваше в неговата смърт и всяка вечер приготвяше леглото му, а на сутринта го постилаше. Макар тази жена да знаеше, че аз съм германски войник, тя се отнасяше към мен като към нейн син... Анна Фьодоровна вече не е между живите, но тя продължава да живее в моето сърце... Беше ми много трудно да се разделя с тази руска жена, защото я възприемах като моя приемна майка. Тя ме благослови преди пътя и ми пожела да се завърна в Германия. Анна Фьодоровна ме молеше да не я забравям, даже когато съм на хиляди километри от сибирската река Лена.”

Бруно Сюткус за пореден път се „дъни” след като пред познати литовци споделя, че е бил германски снайпер – предава го сина на литовското семейство по фамилия Шакотис, а Тони казва на Бруно: „По-малко говори! С никой не бъди откровен, има всякакви хора!”... КГБ вече се „интересува” от Сюткус. Агент на службата го привиква и му показва фотография на която са той и генерал Грезер, заявяват му, че добре знаят кой е и срещу него вече има заведено дело. Нещастието не идва само – откриват, че сина му има костна туберкулоза на 5-и и 6-и прешлени, вкарват го в детския диспансер на Иркутск, където лежи в гипсово коритце. НА БРУНО СЮТКУС МУ ИЗДАВАТ СЪВЕТСКИ ПАСПОРТ, ЗАЩОТО НЕ МОЖЕ ДА ДОКАЖЕ, ЧЕ Е РОДЕН В ИЗТОЧНА ПРУСИЯ В ТАННЕНВАЛДЕ/ШЛОССБЕРГ – „За мен това беше страшна трагедия. Аз официално станах един от тях.”

На Сюткус е предложено от КГБ (офицер Шевцов) да стане шпионин в полза на СССР ако бъде върнат в Германия, изисквали са от него да влезе в Бундесвеера, а Бруно отговаря: „... никога няма да предам своите камеради отдали живота си за Германия.” Шевцов му обещава никога повече да не види германската си Родина и да живее винаги в Сибир и селището Рудовка. Бруно е преместен на работа във въглищна шахта, отряда му се състои от всякакви – руснаци, украинци, германци, татари, азери и един циганин от Молдова. Разказва как властта експлоатирала миньорите, как партийните функционери обирали рациона им, в мината тунелите понякога достигали 10км под земята, срутванията били чести, постоянно наблюдавали поведението на плъховете и ако животните бягали, то се изнасяли и работниците, защото следвало разрушение. Постоянно били мокри, вентилацията на изходите вкарвала студен въздух и с еобазувал слой лед по стените, споменава случай в който му се налага с колеги да бягат 3 километра под земята за да излязат, зщото долу температурата била до минус 40. Горе е трябвало да чакат 10-15 минути, докато екипировката им е в състояние да бъде съблечена – в следствие той заболява, вадят му с шприц гной от синусите, влиза в болница, където обаче среща лекар говорещ чудесно германски език. Пише, че от 1 300 човека в мината, 300 били началници, освен комунистите в шахтата имало дори комсомолска организация. БРУНО СЮТКУС РАБОТИ КАТО МИНЬОР 14 ГОДИНИ в Шеренков, за това време става свидетел на смъртта на 28 подземни работници. Веднъж той изпада в такава ситуация – затрупан е, лежи по очи и си внушава да не изпада в паника, усеща недостиг на кислород, но чува приближаващия отряд спасители, започва да вика и е спасен, правят му изкуствено дишане...

Миньорското градче се тероризирало и „управлявало” от престъпници, цели банди, които ограбвали взелите заплата, прибивали други до смърт или изнасилвали жени вечерта буквално на улицата... Сюткус разказва каква била „традицията” – престъпниците играели на карти избирайки си случаен човек, загубилия правел „това”: „Дойдоха двама души и попитаха кое е последен на опашката. Последна се оказа една девойка. Единия директно й каза: Извини ме, но днес проиграх на карти твоя живот. С тези думи я наръга с нож. Аз стоях на метри от унийството, а сред хората настъпи паника, в това време двамата напуснаха безпрепятствено мястото...”  Боя на Бруно с убийците – когато взема заплата, прибирайки се в къщи, той е последван от двама души изглеждащи пияни. Навлизайки в усамотнеа уличка, той е посрещнат от още двама, а мнимите пияни вече не се поклащат...”Аз бях сам и знех, че никой няма да ми помогне... Бях млад и физически силен мъж. В следващия муг нанесох удар в лицето на единия и му избих предни зъби. Друг от атакуващите извади нож и ми поиска парите. Следващия с железен прът се нахвърли откъм гърба, но аз ловко се извърнах и го ударих с крак в лицето, с обувка подкована със стомана. Той падна на земята. Третия извади пистолет „Валтер”, но засече и аз го свалих на земята. Четвъртия ударих също в лицето с такава сила, че той се просна и притихна в снега. Всички лежаха в земята... Аз взех пистолета, два ножа, железния прът и продължих по пътя си. Пред вратите ме поспрещнаха още 4 от същата банда, които бяха видели случилото се. Аз се убедих, че пистолета е зареден, освободих предпазителя и стартирах към тях. Бях решил да астрелям всеки от тях, но те побягнаха пръскайки се...”

Декември 1958г. Бруно Сюткус се решава на пътуване към Москва, там той успява да се срещне с човек от германското посолство (Херр Бок), нещо което години мечтае и да му предаде малкото лични „документи” и информация за себе си. Вмъквайки се в посолството на ФРГ Бруно получава нов костюм, суичър, боти и 30 рубли и разбира се, уверенията на работещите там, че ще подадат нота до съветската страна, разбира се, Сюткус с право се съмнява, че те ще направят това. Излизайки от посолството, правейки няколко крачки, той е арестуван и отведен в един от участъците, обискиран е, разпитан, дори са преписани номерата на кюпюрите/банкнотите. След това за негово учудване е пуснат и той с трепет очаква да се завърне като германец в ФРГ всеки „миг”... предстои му да чака 32 години!

Бруно получава известие, че на 6 март 1960г. Почива баща му и той е решен да изпълни последната му воля, а именно да бъде погребан до съпругата си – положен в гробището на Лекечае. Сюткус взема 4 свои тетрадки останали при баша му – дневници в които е описвал събитията в Източна Прусия с надеждата да ги предаде в посолството на ФРГ в Москва, слага ги в куфара си и влиза в столичен тоалет, но когато излиза хора на КГБ са взели багажа му. Бруно горчиво съжалява за тази своя лекомисленост, защото в тях е описвал съдбата на германците под съветски ботуш, отново е арестуван и разпитван. СЪДБАТА ГО СРЕЩА С АНДРОПОВ – бъдещия лидер на СССР, но в онова време „само” председател на КГБ ! „Разпитващите ме офицери мигновенно се изпънаха в стойка „мирно”. Доложиха на началника си за резултата от разпита и той им заповяда да напуснат. Останахме един на един. – Вие трябва да се гордеете, че сте гражданин на Съветския съюз. Аз отговорих, че не споделям чувствата му, защото Родината е това място, където човек се е родил и израстнал. Тогава аз му зададох въпрос – За какво получаваха медали вашите войуници на фронта? – За мъжество при защита на Родината ми отговори той, а аз казах – Мен ме възпитаваха в любов към Германия и ако се наложи аз бих дал живота си за нея. – Не Ви ли мъчат угризения на съвестта, че сте убили толкова много руски войници и офицери? – Не. Аз воювах срещу въоръжен противник. Там на фронта за нищо на света нямаше да ме вземат жив. Аз винаги пазех последния куршум за самия мен.” Андропов прави предложение на Сюткус да излезе със заявление пред съветски и чуждестранни журналисти, че остава доброволно в СССР, след което му обещава комфортен живот, а Бруно: „Аз веднага му отказах и казах, че не се продавам.” Андропов казва на Сюткус, че не може да го пусне във ФРГ, че е станал вече популярен, вероятно ще бъде поканен ако иде там в телевизия, но също така Андропов го заплашва, че има свои агенти, които с лекота ще го убият във ФРГ.

На 1 юни 1967г. Бруно Сюткус попада в автомобилна катастрофа и се измъква изпод под колелата по чудо жив – за пореден път избягва или „излъгва” смъртта! 1969г. Заточението на Антонина приключва и тя се връща в Литва, а през 1971г. Благодарение на нейна молба и разрешение, Сюткус отива при нея и също се завръща в прибалтийската република – след 22 години в Сибир, мъж, жена и син се събират. Когато навършва 50 години Бруно решава да посети бивша Източна Прусия, вече руска и описва гледката на старите германски селища... трева, храсти, разрушения, в Ширвиндт бюст на Ленин, имоти превърнати в полигон за бомбомятане на съветската авиация... Намира основите на разрушпения си бащин дом, останали малко разхвърляни тухли встрани, имота „пустиня”, селското гробище било разбито, но все пак успял да намери няколко наклонени кръста... 1980г. В Дортмунд през 1980г. умира сестра му Ида, така и не се срещат след войната, Бруно Сюткус работи нощни смени на облекчен график, разбира се, не миньор (такава пенсия има), имат 3 стайна квартира.

На Изток идва „промяната”, 1991г. е реабилитиран и Литовския парламент провъзгласява независимост. Литовските вестници започват да пишат за снайпера в германския Веермахт – полулитовец, полугерманец, новата армия на Литва го кани като лектор, той разказва за снайперския си опит, журналисти пишат за него дори в 2000-та година, канен и се среща с курсанти на Вилнюската военна академия. Той и сина му Витаутас получават покана от Ирмгард (малко преди Обединението на Германия) и той на 12 май 1990г. отново след 45 години стъпва на германска земя! Бруно се среща с племенницата си, среща се и с Ерика Регли-Ленц, вече живееща в Андерматт Швейцария, започва процедура да си връне германското гражданство, а германските власти му казват, че за да го придобие трябва примерно година да поживее в бежански лагер, накрая получава свидетелство, а в 1994г и германски паспорт. В 1995г. във Вилнюс го посещава депутатката от Бундестага Гертруде Демпволф, малко след това умира Тони, която вече е надхвърлила 90-те години, до последните й дни, той се грижи за нея и не я напуска, а след това дори се жени втори път за сегашната му жена Лидия.

Финалните думи от енергичния вече дядо Бруно Сюткус:
„Утрото на 29 януари 1997г. от Литва през Гданск, аз пристигнах в Берлин. След 52 години аз най-накрая окончателно заживях в моята родна Германия.”

НА 20 ЯНУАРИ 1998Г. ЦЕНТРАЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА БАВАРИЯ ОТКАЗАЛО НА БРУНО СЮТКУС ФИНАНСОВА ПОМОЩ ЗА РЕИНТЕГРАЦИЯ В ГЕРМАНСКОТО ОБЩЕСТВО. ТАКА „МОДЕРНА” ГЕРМАНИЯ СЕ ОТНЕСЛА КЪМ ЕДИН ОТ ВОЙНИЦИТЕ, КОИТО ПОЖЕРТВАХА СВОЯТА МЛАДОСТ И КЪРВЯХА ЗА НЕЯ!
 

 

 

Категория: История
Прочетен: 136 Коментари: 0 Гласове: 0
26.05.2015 13:37 - Beethoven - Silence

Beethoven - Silence

 
Категория: Музика
Прочетен: 428 Коментари: 0 Гласове: 5
Последна промяна: 26.05.2015 13:38

Riccardo Cocciante  - Margherita

  
                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                             
Категория: Музика
Прочетен: 354 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 27.05.2015 16:26
13.05.2015 15:25 - Notre dame de Paris - 2
 
BELLE

 
Категория: Музика
Прочетен: 361 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 15.05.2015 19:37
13.05.2015 15:25 - Notre dame de Paris - 2
 
BELLE

 
Категория: Музика
Прочетен: 171 Коментари: 0 Гласове: 0
08.05.2015 20:19 - Notre dame de Paris
 
Категория: Музика
Прочетен: 382 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 15.05.2015 19:36
 
Категория: Музика
Прочетен: 511 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 29.07.2015 19:11
   
ПРИЯТНО СЛУШАНЕ !  ЗА МЕН - ВЕЛИК !
ВЕЧНА МУЗИКА - ЗАЩОТО Е СТОЙНОСТНА !  ОТ ВЧЕРА - ДНЕС -  ЗА УТРЕ
        НЕКА ИМА ПОВЕЧЕ МУЗИКА - А НЕ ЧАЛГА В МУЗИКА, ЛИТЕРАТУРА, ПОВЕДЕНИЕ !
"ХЛЯБ И ЗРЕЛИЩА" НЕ СА ДОСТАТЪЧНИ  НА НАРОДА,  АКО ИСКА ДА БЪДЕ И ДА ПРЕБЪДЕ!


Категория: Музика
Прочетен: 585 Коментари: 3 Гласове: 4
Последна промяна: 13.08.2016 14:13
Търсене

За този блог
Автор: viva1122
Категория: Други
Прочетен: 70095
Постинги: 100
Коментари: 246
Гласове: 708
Календар
«  Май, 2015  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031