... Кланът като основна социална клетка на японското общество постигал своята самодостатъчност, като неговите членове обработвали собствени оризови полета и произвеждали собствени предмети от материалната култура – текстил, земеделски сечива и оръжие.

Още в самото начало на японската история, между клановете се водели ожесточени военни действия, нещо повече – войната била основното занимание на древните японци, за което свидетелстват разкопките в могилите от периода 250 пр. н. е. – 560 г. Петте първи клана кобецу, които се споменават в най-ранните японски ръкописи, освен Императорския клан Ямато, са съответно: Отомо, Кумебе, Накатоми, Имибе и Маноно- бе. Постепенно Ямато започват да доминират над останалите, неговите потомци дават императорската линия, а неговият култ към богинята на слънцето Аматерасу подчинява и заменя всички останали култове, като така слага основите на Шинто, националната религия на Япония. Култът към оръжието сякаш измествал на заден план другите черти на националната психика: сраженията били дотолкова естествени в древна Япония, че когато (а това се случвало често) нямало външен враг, клановете се сражавали помежду си. Ето защо, по-голямата част от японската история, поне до периода Токугава, всъщност е непрекъснат низ от граждански войни. От VII век натам била възприета китайската политическа централизирана система и признаването на императорския двор за център на разширяващата се еднородна нация. Всички кланове започнали да дават войници за една обща армия, чието съществуване било необходимо във връзка с непрекъснатите стълкновение по границите с местните племена, които извънредно трудно отстъпвали обитаваните от тях из целия архипелаг територии на новата империя. Но наборна армия по онова време едва ли би могла да се поддържа за дълго време, тъй като наборниците в нея в мнозинството си били селяни, чиято основна задача била да обработват земята, изхранваща клана. В това отношение японската армия от онази епоха наподобявала римската армия, чиито редовни легионери също били фермери. От древните японски хроники обаче става ясно, че съществували и по-малки, но постоянни, бойни единици, основани върху наследствена приемственост. Офицерите и войниците в тях били професионалисти на постоянна служба.

 Мнозина историци приемат, че точно тези военни формирования са ядрото на самурайската класа, чиито живот бил посветен единствено на оръжието и изкуството на войната (буджитсу). Военната класа (буши) започва да играе решаваща роля в историята на Япония от Х и ХI в. (края на Период Хейан), когато властта на императора, глава на клана Ямато, бавно, но неотменно залязва, заради неспирните и кръвопролитни войни между аристокрацията. В тази епоха върхушката на клановете (куге) води нескончаеми войни помежду си, а когато не е заета с това, предприема бойни действия срещу мощните военни организации на монасите в околностите на Нара. През Хейан се формира новата обществена класа на военна аристокрация, която в началото била изключена от политическите решения. По- степенно, обаче, съсредоточаването на властта на клановата аристокрация (куге) в столицата отдалечавало куге от реалната власт по онова време, а именно – владение върху земята. В провинциите започнали да се формират нови мощни кланове. Провинциалните територии били предадени с императорски указ на едри земевладелци, наричани даймио („велики имена“), които, от своя страна, започнали да дават земята под аренда на свои верни васали (кераи). Провинциалните владетели се превръщали в могъщи военачалници, разполагащи с многобройни, добре организирани и дисциплинирани отряди от свои слуги. Започнали да се наричат буши (военни домове), за разлика от куге (придворни домове), чиито членове живеели в Киото и заемали важни административни постове. Тенденцията била обаче много ясно изразена – доходите и властта на куге непрекъснато намалявали, докато тези на провинциалните владетели нараствали и те се измъквали от влиянието на столичната аристокрация. Контрастът между живота на едните и другите бил много силен. Още през VIII век провинциалните войски имали постоянна бойна практика и достигнали висока степен на военна ефективност, докато столичната гвардия била загубила своите военни навици и се използвала единствено за паради, карнавални шествия и решаване на придворни интриги. Все пак, между буши и куге съществувала косвена връзка, освен законовите предписания за лоялност: кръвни отношения посредством брак или осиновени деца. Най-значителните родове сред буши, Тайра Таданори1144-84), убит в битката при Ичи-но-тани; зад него го следва адютантът му с нагината. Традиционен костюм на сохей (монах-воин) в който е изобразен Бинкей – най-прославеният монах-воин за всички времена. Той е облечен в монашеско расо и черна роба върху броня до-мару, въоръжен с нагината и гета (дървени сандали с висок ток) на краката си, което не е особено практично за бой. които успели да издигнат своите кланове и да станат диктатори били Минамото (Ген- джи) и Тайра (Хайке). И двата клана считали себе си за потомци на императорското се- мейство, които били отпратени към провинциите, защото „за тях нямало място в Двора“. Обикновено такива родове сменяли фамилията си след шест поколения. Четиринадесетте семейства от клана Минамото извеждали своя произход от императорите Саге (786-842) и Сей- ве (850- 880), а четирите семейства на клана Тайра се обявявали за потомци на император Каму (737-806). В императорските укази, обаче, новите провинциални ли- дери били наричани „хора от низш произход“, което навежда на мисълта, че в повечето подобни случаи родствените връзки, за които претендирали честолюбивите буши били измислени. Независимостта на провинциалните кланове от императорския двор в първите години на периода Хейан станала съвсем очевидна и абсолютна. В средата на този период императорът вече не бил в състояние да осигури мир помежду им и сам бил подлаган на пряка заплаха два пъти от тях. През 939-40 г. Тайра Масакадо, изпратен като офицер на короната в източните провинции, установил, че те са така добре организирани и готови за военни действия, че решил лично да ги поведе срещу централното правителство. Неговите войски бързо окупирали равнината Канто. Той самият бил убит от враждебен клан, преди армията на императорския военачалник, изпратена срещу неговия метеж, да го достигне. След това Фудживара Сумитомо, изпратен от императора с мисията да потуши бунтовете и пиратството по крайбрежието, оглавил местните пиратски банди и изтласквайки правителствените войски, овладял по-голямата част от това крайбрежие. В началото на ХII век се водели непрекъснати сра- жения между двата най-могъщи провинциални клана – Тайра и Минамото. Войната Хоген (1156) все още била в името на Хоширакава и Коное, двамата синове на император Тоба, спорещи за неговия трон. Войната Гемпей (1180- 1185), обаче, вече била открит сблъсък между двата клана. В нея Минамото претърпели съкрушително поражение. Главата на Тайра, Киемори (1118- 1181), след серия от изкусни маневри и бракове, в резултат на които на трона бил поставен неговият двегодишен племенник Антоку, получил цялата власт в Двора. Киемори бранел своята позиция безжалостно със силата на оръжието. Той сломил съпротивата на няколко големи религиозни общини, които разполагали със собствени военни отряди, защитаващи об- ширни манастирски територии, дарени им с императорски укази – монасите били екзекутирани, а манастирите разграбени. Епохата на властване на клана Тайра е известна като Период Рокухара (1156- 1185). Тя завършва, когато Минамото Йоритомо (1148-1199), оцелял при поражението на неговия клан през 1160 г., събира и обединява Статуетка от слонова кост, изобразяваща пехотинец, който свири на хорагаи (специален военен рог, направен от раковина)

Под негово водачество тези обединени сили нанасят поражение на клана Тайра при Ичинотани (1184), Яшиме (1185) и Даноуре (1185). Йоритомо екзекутира двамата си братя, с чиято помощ печели победата над Тайра, след което приема титлата Сей Тайшогун – производна дума от Сей-ши („изпратен срещу варварите“) и тайшо („върховен главнокомандващ“, званието на командващия императорската гвардия).

 Йоритомо си присвоява званието пожизнено и наследствено и то започва да се предава по дългата верига от негови наследници чак до края на ХIХ век. Съкратената му форма е „шогун“ и с нея започнали да назовават владетеля на Япония. Йоритомо разполага своя постоянен военен щаб в Камакура и го нарича бакуфу. От крепостта в Камакура той започва да изпраща свои военни коменданти (шуго) във всяка една провинция, както и окръжни управители (джито), имащи задачата да събират данъци. Така си осигурява средства, даващи му възможност да поддържа постоянна професионална армия. Периодът, през който неговия клан управлявал страната е известен като Период Камакура (1185-1333). Лидерите на новите териториални единици, контролирани от клана Минамото и неговите съюзници, били задължени да си служат добре с оръжието и да обучават свои бойни отряди. Те имали привилегировано положение, което с времето станало абсолютно и неоспоримо.

 След смъртта на Йеритомо през 1199 г., властта в клана Минамото преминала в ръцете на семейство Ходжо. С умели маневри, те потушават бунта на благородниците през 1221 г., въз- обновяват избора на император и държавни чиновници, връщат конфискуваните земи на местни владетели, издават едни от първите закони (Джоей Шакимоку), реорганизират администрацията и данъчните служби, обединяват клановете срещу монголските нашествия (1274 и 1281 г.), развиват изкуствата и литературата и подкрепят будистката философия Дзен, чието учение идеално пасвало на суровата и прагматична психика на воините. Войната срещу монголците разклатила сериозно финансовите възможности на местните военни управители: на търговците било забранено да искат връщане на дълговете, направени от воини; на по-едрите земевладелци- воини била дадена възможност да разширяват територията и приходите си за сметка на своите по-слаби съседи. Като използвал този безпорядък, император Ходайго започнал действия срещу централното военно правителство в Камакура. След няколко опита и с помощта на Ашикага Такауджи, Ходайго успява да възстанови императорската си власт през 1334 г. На следната година, обаче, Ашикага Такауджи го прогонва от Киото, поставя на трона негов конкурент и установява своя военна диктатура, станала известна като Период Ашикага (1336-1568). В този период се разразяват нови кръпопролития, клановете се сражават един срещу друг, като едни вземат страната на Южния двор на Ходайго, а други – на Северния марионетъчен император на Такауджи. Към края на периода Сенгоку техниките за строеж на замъци-крепости била дотолкова усъвършенствана, че позволявала издигането на истински изкуствени планини от камъни. Местоположението на една такава крепост, Химеджи, й осигурявало естествено силна отбранителна позиция, на която каменните стени придали допълнителна мощ. Измазаните зидове, надупчени с изсечени в тях бойници, застрашително се извисяват над ровове, запълнени с вода. Дърветата, които днес се виждат наоколо, някога са били изсечени, за да осигуряват на защитниците видимост за обстрел. Лоялността към клана запада. Всеки участващ в размириците даймио губи връзките си със своята провинция, мъчейки се да завоюва повече власт в столицата. Селските въстания от 1485 г. и войната Онин (1467-77 г.) хвърлят страната в пълен хаос, разрушавайки всичко постигна- то с толкова труд в предишните епохи. Япония потъва във водовъртеж от метежи, предателства и грабежи. Във времето на най-големия хаос, когато в Япония се появяват първите европейци (1543) и огнестрелните оръжия (танегашима темпо), на историческата сцена се появяват трима мъже с необичайно широки политически възгледи и решителност: Ода Нобунага, Тойотоми Хидейоши и Токугава Иеясу.

Ода Нобунага бил наследник на главата на семейство Шиба – кланът, управляващ провинция Овара. Оттам той извършил серия от успешни набези върху териториите на сражаващи- те се помежду си съседни даймио. Разединени и изтощени, те не му оказали сериозна съпротива. Скоро той достигнал Киото, където, след серия от сражения с лидерите на някога могъщия клан Ашикага, сложил край на периода, носещ тяхното име и продължил почти 170 години (1568). Походът му към абсолютна власт над цяла Япония, обаче, бил спрян от предателство. Той бил внезапно обкръжен от войските на своя васал Акечи Митсухиде и убит. Един от най-талантливите му военачалници, Тойотоми Хидейоши, селянин по произход, незабавно отмъстил за смъртта на Нобунага, като разгромил войските на Акечи при Ямазаки. Хидейоши предприел три последвали успешни военни кампании – Сикоку (1585), Кюсю (1587) и Одавара (1590). През 1588 г. той издал знаменития си указ за разоръжаване на цялата нация, в който се казвало, че притежаването на лично оръжие затруднява събирането на данъци и подтиква към неподчинение. Хидейоши умира на път към Корея, която възнамерявал да покори с военна сила. След неговата смърт претенции за власт изявява могъщия клан Токугава (съюзници на Хидейоши и Нобунага). Главата на клана, хитрият и предвидлив Иеясу, уни- щожил всички свои потенциални съперници, вкючително и сина на Хидейоши, Хидейори. След редица спечелени от него сражения, кулминацията, на които са битката при Секигахара (1600) и обсадата на Осака (1615), Иеясу става Сей Тай-шо- гун на Япония.

 Военната диктатура на неговия клан предопределя развитието на японската история за следващите 267 години. Чак през 1868 г. императорът възвърнал своята политическа власт и Япония започнала болезнен преход от феодална страна към модерна държава. В малкото градче Котари, намиращо се между Осака и Киото, се издигат стените на реконструираната крепост Шоруйджи – великолепен образец за фортификационното строителство по време на периода Сенгоку. Външната защита е запълнен с вода ров, зад който се издига насип от камъни и пръст, висок около 5 метра. Замъкът е изглеждал така и по време на състоялата се наблизо битка при Ямазаки през 1582 година. Як каменен мост е построен над рова на замъка Фукуи, намиращ се на островната група Гото. Портата на замъка е със семпла, но много здрава, конструкция. Каменният зид е оцелял векове наред: в измазаната му горна част са пробити квадратни бойници за стрелци с лък и триъгълни за оръдия. Периодът Токугава Когато уморените самураи на Хидейоши се завърнали от похода си в Корея, те открили, че Япония е станала съвсем различна страна, от тази, която напуснали. Великият диктатор положил основите на съвременна Япония, но умрял като оставил за свой наследник малолетния си син Тойотоми Хидейори. Хидейори бил едва на пет години, когато умрял баща му и въпреки, че се носели слухове за това, че Хидейоши в последните години от живота си постепенно обезумява, той бил достатъчно прозорлив да направи всичко възможно, за да обезпечи бъдещето на своя единствения син. За тази цел през 1598 г. създал съвет от петима регенти, длъжни да управляват, до като Хидейори навърши пълнолетие. Изборът му паднал върху Укита Хидей, Маеда Тоши, Мори Терумото, Усуги Кагекацу и Токугава Иеясу. По това време Иеясу бил най-могъщият даймио в Япония с 2 557 000 коку годишен доход. Като се има предвид, че единицата мярка „коку“ е количеството ориз, достатъчно да изхрани един човек за цяла година, това представлявала колосална сума. Второто място си поделяли Мори Терумото и Усуги Кагекацу, чиито доходи взети заедно приблизително се равнявали на тези на Иеясу. От двамата по-влиятелният бил Мори, чиито замък се намирал в Хирошима и за разлика от Кагекацу, владеещ земите северно от Хонсю, участвал в Корейската война. Нито един от двамата обаче не притежавал армия равностойна на Токугава.

 Петдесет и шест годишният Иеясу вече не бил стройният и гъвкав войн, спечелил славата си в безброй успешни битки – той затлъстял и приличал на булдог, но за сметка на това притежавал блестящи качества на хладнокръвен, умен и прозорлив пълководец.

 Имал достатъчен респект към войната, за да си дава ясна сметка, че сражения не се печелят от военачалник, седящ на походния си стол зад редовете на сражаващите се самураи и даващ командите си оттам. Същевременно се пазел от поемането на всякакви излишни рискове и не подлагал на опасност бъдещето на дома Токугава. Ролята на предизвикателни и дръзки воини в клана се изпълнявала от мнозината верни му до смърт офицери, както и от неколцината му забележителни синове, един от които, неговият наследник Хидетада, бил обучен до съвършенство в изкуството на войната...

 откъс от "Кратка история за самураите"

Терминът „самурай“ води произхода си от остарeлия глагол „собуру“, който означавал „служа“; както в смисъла, който днес се влага в израза „служа в армията“; така и като домашен прислужник. Днес тази дума е изхабена от прекалена употреба. Не всички воини в историята на Япония са били самураи; следователно, не би трябвало да бъде изненада и факта, че не всички самураи са били воини. Те са били най-висшата класа на едно общество, построено като тетраграм: Ши-Но-Ко- Шо; воини, селяни, занаятчии и търговци. Без съмнение, те били военна класа, но мнозина самураи били прочути като майстори на словото и владеещи изкуствата. Онова, което в Европа наричали „ренесансов човек“ важало в пълна сила за някои самурайски родове, чиито членове били така изкусни с четката за рисуване, както и с меча, точно боравещи с музикалните инструменти не по-зле от лъка за стрелба. С изключение на дворцовата аристокрация, малко хора в Япония, родени извън класата на самураите, можели да се надяват на каквото и да е признание или слава. Буши е термин очевидно етимологично свързан с думата самурай: фактически той е по-древен, за пръв път използван по времето на епохата Нара (710- 784), изпреварвайки първата употреба на „самурай“ с няколко века (по-старият, забравен и еквивалентен му термин е мононоджи). Буши буквално означава „този, който се бие“, а неговата втора съставна част „ши“ е йе- роглифът, който се чете и като „самурай“. Кастата на воините в средновековна Япония е била обозначавана и като джи-самураи; така са били наричани онези самураи от могъщи родове, които не са били свързани с бакуфу – военното правителство в Камакура. Понятието е било широко разпространено през втората половина на периода Миромаши (ХV-ХVI век). В текста на тази книга термините „буши“ и „самураи“ се използват като синоними. В японските текстове по-често се използва „буши“, като така различните рангове от военната класа се причисляват към една голяма общност. Освен това, спазвайки японския порядък, най-напред се изписват фамилните имена, следвани от първото име. Военната класа буши до Токугава Думата „самурай“ произ- хожда от глагола „собуру“, означаващ „служа“; той е родствен и с „буши“, който буквално означава „този, който се бие“, а втората съставна част на йероглифа „ши“ се чете и като „самурай“.

Китайската писменост прониква в Япония през VI век, предполага се, заедно с будистките текстове. По това време Япония е преминала през своите праисторически етапи на развитие – Джомон, Яйои и Ашука: нейната политическа класа се е консолидирала около столицата Хейд жо, Нара (710- 784), с център великолепния императорски двор. През тази епоха, предшестваща периода Хейан (794-1185), в Япония се формира и бързо укрепва една от най-древните социални организации в човешката история – кланът. В откритите текстове от онова време се говори за кланове (уджи) и предаване по наследство титли (сей). Произходът на тези формирования се извежд ал от мъг- лявото понятие „поколение на боговете“ (камино-йо), зад което всъщност се крият две големи племенни групи: първата, вероятно емигрирала на японските острови от азиатския континент или от южните острови; втората – коренното население на архипелага. Съответно съществували и две основни групи кланове: първата включвала в себе си императора и аристокрацията (кобецу) и била наричана Императорската Клонка; втората – Божествената Клонка, се състояла от по-малко знатни кланове (шимбецу). И двете групи кланове настоявали за своя произход от божествата Изанаги и Изанами. Племената кобецу твърдели, че са се появили „с раждането на слънцето“, докато шимбецу – „с пробуждането на тъмните природни стихии“.

Съгласно едно широко разпространено мнение, онези, които окупирали Япония през VI в. пр. Хр., открили, че местните хора са с такъв боен дух и способности, че двете воюващи страни били проникнати от голямо взаимно уважение и в новата йерархия победеният заел почти незабележимо по-ниска позиция от победителя. По-долу от тези две основни групи от благородни племена стояла групата на простолюдието, наричана Чуждоземната Клонка (бамбецу). Обединителната връзка във все-ки племенен клан била кръвното родство. Макар че в началото кланът бил обществено формирование на селски жители, неговата структура се оказала извънредно гъвкава и ефективно се приспособила към градския живот, където кланът се сливал с други форми на организация – професионалните гилдии, например. Членовете на всеки клан се покланяли на свои собствени богове (уджи-ками) и се опитвали да ги наложат и на другите: пример за това е настойчиво разпространяваният култ към слънцето на клана Ямато. Кланът бил структуриран от един централен и доминиращ дом или семейство, който му давал и името, и много присъединени към него семейства (томо бе). Освен това имало и други по-низши категории, обслужващи клана, най-ниското стъпало на които били крепостните селяни и робите (наричани яко, те даже нямали фамилни имена). Всички членове на един клан се подчинявали на главата (уджино-оса), неоспорим и абсолютен лидер. Първоначално той бил военен водач, но постепенно приел и функциите на представител на божеството и станал връзката между него и клана. Този модел е с доспехи в стил от XIII век, носени от самураите по времето на монголското нашествие. Живописни доспехи на буши кабуто в стил от края на XIII век. Първите самураи са били конници на императорски гвардейци от периода Нара; гвардейците са облечени в дворцови роби и носят на главите си „ебоши“ (шапки), отличаващи ги от обикновените буши. Всеки от тях е придружаван от по четирима пеши „генин“ (адютанти).

 откъс от "Кратка история за самураите"