Япония

Наченките на ерата на Дзен в Япония се откриват някъде в средата на ХIIвек, когато свършва чудото на многовековния  мир по времето на Хейян. Столетия наред благородническото съсловие управлявало страната с голяма дипломатическа ловкост и почти не се налагало да прибягва до меча. Хейян била може би единствената изцяло неукрепена столица през Средновековието. Управляваща класа предпочитала да отстъпи някои от земите, които се намирали под властта на столицата на могъщи провинциални князе или манастири, отколкото да се бие за тях. Ако все пак някога се налагало държавната власт да се намеси, тя прехвърляла отговорността на два мощни военни клана, Тайра и Минамото, които кръстосвали страната да събират данъци, да потушават въстания и да установяват тесни контакти с провициалните водачи. Влиянието на Тайра се разпростирало над западните и централните провинции около Киото, докато Минамото владеели източните провинции, където по-късно щяла да се нанесе новата столица Камакура. Тази управленческа форма се запазила и функционирала учудващо дълго, защото благородническата класа умеела хитро да насъсква един срещу друг двата могъщи рода. В средата на ХII век обаче тя се оказала внезапно изложена на милостта войнствено настроени лакеи, когато столицата осъмнала, залята от пладнешки разбойници и въоръжени монаси, които палели и плячкосвали де що видели по пътя си.

Окончателния залез на стария режим настъпил през 1156год., когато между управляващия император и абдикиралия владетел избухнал спор заради разпределението на постове, пренесъл се върху цялата аристокрация.  Двете страни извикали на помощ войнствени кланове – една, както се оказало твърде необмислена постъпка, защото сега възникнала вражда между Тайра и Минамото, която довела до гражданска война /войната Гемпей/. Тя продължила пет години, донесла нечувани  кръвопролития и завършила с подеба на Минамото. От тази борба се родил предводител на Йоритомо, безспорен владетел, глава на обединена държава и нейното правителство.

Тъй като дотогава в Япония не съществувала длъжността, която заел, той сам се окичил с титлата шогун /първоначално пълното наименование гласяло сеи-и тай шогун, в превод „покорил варварите генералисимус” – титла, дадена за първи път през IХ на един пърководец след победата му на над коренното население на Япония айну. Йоритомо преместилцентъра на властта от Киото в своята главна военна квартира Камакура и положил основите на седемвековното владичество на военните.

   Формата на управление, която Йоримото въвел се нарича най-общо /макар и не съвсем правилно/ феодализъм. Военните родове в провинцията стопанисвали земи, на които работели селяни, чийто статут почти не се различавал от този на европейските крепостни по същото време.

Земевладелците били войни на коне, съвършено нови фигури в японската история, които защитавали земята и честта на семействата си по същия начин като европейските рицари: те наблягали почти изключително само върху правилата на боя и достойната смърт. Майстори на двубоя, на ездаческото изкуство, на стрелбата с лък и на боя с мечове, те били едни от най-страшните войни, които светът някога е бил виждал. Принципите им били неустрашимост, вярност, чест, лична неприкословеност и презрение към материалното богатство. Станали известни под името самураи, а мечовете им се направлявали от Дзен.

   За самурая битката била ритуал за личната му чест и честта на семейството му. Когато на бойното поле заставали една срещу друга две воюващи страни, конният самурай отначало изстрелвал своите двадесет до тридесет стрели, сетне извиквал високо името на фамилията си с надеждата по този начин да предизвика противник от същото високо съсловие. После двамата войни се впускали в бой с дългите си мечове, докато единия паднел от седлото, след което борбата продължавала пеша с къси ножове. Победителят отрязвал  главата на победения като трофей, защото по шлема се познавали родът и ранга му. Да бъдеш убит в битка от ръката на достоен противник не се смятало за безчестие от семейството на победения. Най-голямото унижение било да проявиш страхливост пред лицето на смъртта, ето защо това се срещало  много рядко. Те не ценели самия живот – войните винаги били готови на ритуално самоубийство /сепуко или харакири/, за да защитят честта на семейството си или да протестират демонстративно….